Всички вече ме чакаха, когато влязох в залата с двайсет минути закъснение. Посрещнаха ме с потискащо мълчание, точно както очаквах.
— Съжалявам за Шелби — каза Дел Рио. — Тя беше такова сладурче. Просто не мога да повярвам, Джак. Мамка му, никой от нас не може.
Останалите около масата отекнаха като ехо със съболезнованията си, а в този момент влезе и Колийн Молой, като ми носеше един „Ред Бул“ и програмата за деня. Не съм сигурен какво говори това за мен, но с изключение на Анди в момента в тази зала бяха всички хора, които са ми важни на този свят. Сред тях бяха и половин дузина детективи, нашият криминалист Сай и компютърният ни специалист, Морийн Рот, която всички наричаха Мо-бот.
— Трябвам ли ти за нещо друго? — попита Колийн.
Тя ми беше личен асистент от две години — точно така се запознахме, а после всичко стана по-сложно… доста по-сложно.
— Не, Молой, благодаря ти. Всичко е наред.
Прегледах съобщенията за пропуснати обаждания и видях, че Анди ми е звънял два пъти, откакто бях излязъл от полицейското управление преди половин час. Анди беше разтревожен и имаше причина за това. Полицията разполагаше само с един заподозрян и това беше той. Включих лаптопа си и отворих снимките, които бях направил на местопрестъплението в къщата на семейство Къшмън. Те се появиха на екраните по стените на конферентната зала.
— Направих ги снощи — казах аз.
Снимките бяха максимално близки планове на натрошената рамка на вратата, разхвърляната спалня, раните на Шелби и дори една на Анди, който плачеше, притиснал окървавените си ръце към лицето — беше достойна за първа страница на вестника.
— Първо трябва да ви кажа нещо — обърнах се към всички. — Преди време двамата с Шелби бяхме заедно. Преди да се запознаят с Анди. Така че, каквото и да чуете, Шелби ми беше приятелка, близка приятелка.
Всички в стаята запазиха строго мълчание. Джъстин ме гледаше вторачено, но сякаш през мен. Знаех, че се опитваше да намести Шелби в мозайката на миналото ми. Имаше сериозна причина да го направи.
— Разгледайте снимките — продължих. — Аз вече ги разгледах, но засега не откривам нищо повече от очевидното.
Джъстин се обади първа.
— Предполагам, че отговорът е „не“, но взето ли е нещо от къщата?
— Само животът на Шелби.
— Някой от тях да е продавал наркотици? — попита Дел Рио. — Извинявай, Джак. Но тези въпроси трябва да бъдат зададени. Знаеш това.
Казах му, че не. Семейство Къшмън не използваха наркотици и със сигурност не ги продаваха. Знаех, че Анди печели достатъчно като управител на финансов фонд, така че двамата с Шелби да живеят съвсем комфортно. Бях сигурен в това. Анди управляваше и част от моите пари и именно неговите инвестиции ми бяха позволили да открия офисите на агенцията в целия свят, включително в Ню Йорк и отскоро в Сан Диего.
— Добре, ако приемем, че бижутата на Шелби са истински, стаята очевидно е разхвърляна само за фасон — каза Джъстин. — Изстрелът в гърдите сякаш насочва към сексуален садист. Другият изстрел означава екзекуция. Защо Шелби е била мишената?
— Може би целият смисъл е Анди да бъде натопен за убиец — каза Емилио Круз.
Кимнах.
— Ако убиецът е искал това, задачата е изпълнена.
Разказах им какво ми беше казал началникът на полицията Фескоу. Работната версия на полицията в Лос Анджелис беше, че убийството на Шелби е престъпление от страст — Анди я е застрелял, а след това ми се е обадил, за да се сдобие с алиби. Трябваше да призная, че звучеше логично.
— Сигурен ли си, че не го е направил той? — попита ме Емилио.
— Сигурен съм. Знам, че някои от вас не могат да се поставят на мястото на Анди, но той обичаше Шелби. А сега е наш клиент. В полицията ми казаха, че не могат да открият оръжието, с което са изстреляни куршумите в тялото на Шелби, а преди убиецът да напусне къщата, е излъскал всички повърхности до блясък.
Помолих Сай да се свърже с криминологичната лаборатория на полицейското управление в Лос Анджелис и да ни докладва за всичко, което успее да научи от тях. После казах на Круз да вземе още един детектив и да отиде до къщата на семейство Къшмън, за да разпитат съседите и да проверят дали полицията не е пропуснала нещо. Ние бяхме много по-добри от полицията, а освен това не се налагаше да следваме техните правила и процедури. Освен това можех да отделя повече хора, за да разследват случая.
Накрая се обърнах към Рик Дел Рио, моят кръвен брат. След като се върна от Афганистан, Рик беше направил няколко сериозни грешки в живота си. Той си плати за тях, като прекара четири години в затвора „Чино“ — и точно това го правеше особено ценен за Private. Докато излежаваше присъдата си, Дел Рио беше станал специалист по криминално право — отначало за да помогне на себе си, но след това и на някои от съкафезниците си, така че си беше създал много приятелства в подземните кръгове.