Мо-бот пъхна една флашка в лаптопа си и натисна няколко клавиша. На централния екран се появиха текстови съобщения.
Прочетох това, което беше най-отгоре в списъка — изпратено вчера следобед: „кони, линда е. мама ми взе телефона. имам страшен проблем, трябва да говорим. да се срещнем зад тако бел? мооля те. не казвай на никого!“
Мо продължи:
— Да приемем, че Кони получава есемес, от който разбира, че нейната приятелка Линда има неприятности. Дотук няма причина да бъде подозрителна. Така че отива да се срещне с Линда. И готово — капанът щраква.
— Значи есемесът е бил фалшив? Изпратен като примамка?
— Точно така. Всеки може да разбере името на някоя от приятелките на Кони, да си купи предплатена карта и да я примами, за да я убие. Но вече са убити общо дванайсет момичета. Те всички са ходили в различни училища и нито една от тях не е познавала някоя от другите. Точно затова ми се струва вероятно и дори сигурно, че всяко убито момиче е получило фалшив есемес. Просто, но гениално.
Джъстин се обади:
— Значи някой хакер влиза в телефона на момичето, проверява на кого вярва тя и приема самоличността на някоя от приятелките й, за да изпрати есемес от предплатена карта.
— Точно така мисля — потвърди Сай. — Призрак в системата. Но това все още не ни води към убиеца. След това стигаме до задънена улица.
13.
Джъстин се изправи, бързо смени мястото си с Мо-бот и се зае с клавиатурата.
— Не вярвам в призраци — каза тя. — Ако убиецът на ученичките е жив човек, той трябва да оставя коса, кожа, отпечатъци от пръсти. Колкото повече пъти убива, толкова по-вероятно е да допусне грешка. — Тя натисна няколко клавиша и изкара на екраните по стените кратко описание на случаите с убити ученички.
Убийствата бяха ставали приблизително на всеки два месеца през последните две години, но накрая бяха започнали да се случват по-често. До хронологията имаше карта на източната част на Лос Анджелис, на която беше отбелязано местоположението на жертвите.
На друг екран се виждаха лицата на самите жертви.
Момичетата бяха най-различни.
Светли. Тъмни. Някои бяха хубави. Някои бяха съвсем обикновени. Отличнички. Спортистки. Някои бяха слаби. Други не. Но всички бяха ученички от гимназията. И всички бяха необяснимо, трагично мъртви.
— Трябва да разпространим предупреждение за анонимните есемеси — каза Мо. — И пак да говорим с директорите на гимназиите. Може да пуснем телевизионна кампания за фалшивите есемеси с лична информация.
— Да кажем, че сме прави за това — възрази Джъстин. — Веднага щом разпространим предупреждение за анонимни съобщения по телефона, убиецът ще промени модела си. И тогава пак няма да сме стигнали доникъде. Дори може да ускори темпото още повече. Вече знаем, че обича да се говори за него.
— Мисля си за онова, което каза, Джъстин — намеси се Сай с обичайния си носов, монотонен глас. — За различните профили. Как е възможно един човек, който може да запали момиче, да го направи само веднъж? И как е възможно същият този човек да застреля следващото момиче от разстояние петдесет метра?
— Какво искаш да кажеш, Сай?
— Ами ако негодникът не е само един? Ами ако има повече от един убиец?
14.
Рудолф Крокър се криеше в една кабинка в мъжката тоалетна на осмия етаж на сградата на частната финансова компания „Уилшър Пасифик Партнърс“, когато мобилният му телефон започна да вибрира. Мъжът си фантазираше за новата стажантка, Кармен Родригес, която имаше перфектен бюст, красиви топли очи и практически беше лишена от мозък. Мислеше си да я покани на среща, за предпочитане такава, която ще продължи до сутринта.
Той измъкна телефона от джоба на сакото си и видя, че обаждането е прехвърлено от стационарния му телефон. Беше Франклин Дейл, старши партньор във фирмата, един от „старейшините“. Крокър вдигна и Дейл го покани да изпият по нещо след работа.
Крокър работеше като финансов анализатор вече повече от година. Работеше съвестно, като в същото време гледаше да не се набива на очи. Идеята му беше да стане един от онези интелигентни млади мъже със страхотно бъдеще във финансите — скучен и предвидим служител със сигурен инвестиционен портфейл, непрекъснати печалби и надеждно скрит блясък. А сега трябваше да изпие по нещо с този досадник Франклин Дейл.