Но когато Злокобния го покани в една много по-избрана група играчи, това направо го зашемети. Запознанството му с Чистача беше само виртуално и трябваше да почака, докато Злокобния гарантира за него. А сега Чистача беше започнал играта. И скоро Джейсън, под името Сцила, щеше да излезе от екрана на компютъра и да участва в истински бойни действия.
През следващите три часа Пилзър работи автоматично като робот. Дори не трепна, когато шибаната директорка го натопи за това, че е прецакал една оферта, в съставянето на която изобщо не беше участвал. Майната й. В шест часа той си облече сакото и си тръгна от работа.
Отиде с колата си право в един железарски магазин в западната част на Холивуд.
Прекоси тесните пътеки между рафтовете, натъпкани до тавана, и си избра два метра изолиран кабел, ролка скоч и чифт ръкавици от груб памучен плат. Нищо необичайно. Плати в брой за покупките си, като стоеше с наведена глава, така че охранителната камера над касата да не запечата лицето му.
Беше толкова превъзбуден, че дланите му се потяха.
Голямата вечер щеше да настъпи само след три дни. И той беше наред. В събота щеше да убие едно момиче някъде в Лос Анджелис.
21.
Това не беше истински сън, нали така? По-скоро приличаше на война, на която отивах всяка вечер, а на сутринта експлозията ме връщаше в реалността.
Този път в съня си тичах през горящото бойно поле, в ръцете ми беше Колийн, а по обувките ми се плискаше кръв. Сърцето ми се удряше в гърдите, когато тя каза: „Спаси ме, Джак. Аз съм майката на децата ти“.
Гръмотевичната експлозия на снарядите ме събори на земята. Очите ми рязко се отвориха и за миг останах със силното усещане, че все още се намирам на бойното поле на последния си ден в Афганистан.
Спомнях си почти всичко оттогава, но липсваше нещо съдбоносно — в паметта ми имаше някаква празнина от момента, в който хеликоптерът беше свален и аз бях загинал.
Бях скрил липсващия спомен толкова надълбоко в подсъзнанието си, че все едно беше под земята. Трябваше да го изровя. Трябваше да науча истината за този ден. Ако можех да си спомня, може би най-сетне щях да си върна съня.
Все още се опитвах да уловя нишките на съня и спомена, когато мобилният ми телефон започна да вибрира на нощното шкафче.
Погледнах екрана и видях, че на него пише „непознат номер“. Оставих телефона на шкафчето, скочих от леглото и включих охранителните монитори в къщата.
Огледах шестте екрана, но не видях нищо необичайно, затова ги оставих и проверих лично терена около къщата. Колите се носеха по крайбрежната магистрала, която минаваше недалеч от портала на двора. Между моята къща и съседите ми от двете страни имаше високи огради. Зад къщата ми беше пустият плаж.
Бях съвсем сам.
Телефонът най-сетне спря да звъни. През прозорците се процеждаше светлина, а Тихият океан гърмеше зад прозореца на спалнята ми.
Това беше къщата, която бях купил заедно с Джъстин.
И като стана дума за спомени, които те преследват, сякаш все още виждах Джъстин в тази стая — тъмната й коса беше разпръсната по възглавницата, а в очите й се четеше любов. И знаете ли какво? Аз я гледах по същия начин.
Взех душ, облякох си спортни панталони и синя риза с английска яка и телефонът започна да звъни отново. Занесох проклетото нещо до масата в трапезарията, която използвах вместо бюро, и го вдигнах.
— Мъртъв си — каза механичният глас.
— Все още не — отговорих аз.
После си направих много силно кафе и прекарах следващия час и половина в телефонни разговори и потвърждения на срещи.
Когато се срещнах с Дел Рио на летището в Санта Моника, вече беше почти десет часът.
Време за полет.
22.
Качихме се в малкия, пъргав и надежден самолет с един двигател „Чесна Скайхоук SP“ и Дел Рио седна до мен в кабината. Точно както едно време.
Погледнах към Рик. Той отвърна на погледа ми и аз разбрах, че мислим за едно и също: Афганистан, където нашите приятели бяха загинали в хеликоптера, а Дел Рио беше накарал сърцето ми да започне да бие отново, след като беше спряло, така че му дължах своя живот.
Запитах се дали няма да ми каже повече за това, което се беше случило последния ден в Гардез. Бяха ми дали медал, защото бях изнесъл Дани Йънг от горящия хеликоптер. Но аз не можех да си затворя очите за мъчителните сънища. Дали съзнанието ми не правеше финт, като ме защитаваше от непоносимия спомен, но в същия момент ме подтикваше да си спомня?