— Рик, какво стана последния ден в Гардез?
— С хеликоптера? Защо, Джак?
— Разкажи ми отново.
— Вече ти разказах всичко, което си спомням.
— Все още не ми е ясно. Нещо ми липсва — нещо, което не мога да си спомня.
Дел Рио въздъхна.
— Транспортирахме войници до Кандахар. Беше през нощта. Ти беше пилотът на хеликоптера, а аз бях вторият пилот. Не можахме да видим някакъв тип с чалма, който се беше скрил в каросерията на един камион с ракета земя–въздух. Никой не го беше видял. Удариха ни в шасито. Никой не беше виновен, Джак. Ти приземи хеликоптера. Машината гореше отвътре навън — спомняш ли си? Аз излязох от страничната врата, а ти — от задната. Момчетата от отряда тичаха по цялото поле. Започнах да те търся. Когато те намерих, ти носеше Дани Йънг на ръце. Винаги си бил герой, Джак, до последно. После ни удари снарядът от минохвъргачката.
— Виждам само отделни кадри, но не и целия филм.
— Защото беше умрял, затова. Удрях те по гърдите, докато не се свести. Няма какво повече да ти разкажа.
Отделните кадри все така не вървяха последователно и не образуваха едно цяло. Спомнях си катастрофата. Спомнях си как тичах с Дани Йънг на рамото си. А после изведнъж се събуждах.
Нещо липсваше. Какво не си спомнях? Какво друго се беше случило на това бойно поле?
Все така не откъсвах поглед от Дел Рио. Той се ухили.
— Мило, да не ми кажеш, че ме обичаш?
— Обичам те, кучи сине.
Дел Рио се разсмя гръмогласно и бутна тъмните си очила надолу от козирката на шапката. Аз се заех да проверя самолета преди излитането.
Получих разрешение от контролната кула, дадох газ и подкарах самолета по пистата. Завъртях щурвала малко надясно, за да остана на осовата линия. Когато индикаторът за скоростта показа 100 км/ч, дръпнах щурвала съвсем леко назад и самолетът се издигна плавно, като излетя в синьото слънчево небе над Лос Анджелис. Като по масло.
През следващите сто минути управлявах самолета така, все едно беше част от тялото ми. Летенето е рутина, рутина, рутина, и аз знаех всичко наизуст. Слушах съобщенията по радиостанцията в слушалките си, а те сякаш изтриваха мъчителните ми мисли. Докато не забравих за съня и не потънах в чудото на полета.
23.
Малко след дванайсет кацнахме на летище „Метрополитън“ в залива на Сан Франциско.
Взехме кола под наем и попаднахме в задръстване по магистрала „Харбър Бей“, така че пристигнахме на тренировъчното игрище на „Оуклънд Рейдърс“ с половин час закъснение за срещата ни с Фред.
Дадох визитната си картичка на охраната на входа и двамата с Дел Рио бяхме пропуснати до тренировъчното игрище с естествена тревна настилка, където професионалните футболисти упражняваха пасове и блокади. В далечния край на игрището имаше двама нападатели, които се редуваха да изпълняват удари от линията на четирийсетте метра.
Фред седеше отстрани в средата на игрището и дойде да ни поздрави. Представих му Дел Рио, като обясних, че той ще работи заедно с мен по този случай.
Чичо ми махна на няколко от най-известните играчи на „Рейдърс“ да се включат в тренировката: Бранкузи, Липскомб и нападателят Мохамед Ръгинс — професионалисти, които печелеха милиони годишно.
Господи, колко бяха грамадни!
Поговорихме за предстоящия мач със „Сиатъл“, после посветихме вниманието си на талантливия разпределител на „Рейдърс“, Джърмейн Джарвис, който също беше на игрището и упражняваше къси пасове.
— Не мога да разбера как преценява момента за дългите пасове — казах аз. — Все едно знае точно кога ще се обърне съотборникът му.
— Ти беше добър футболист в „Браун“, Джак. Хвърляше като по конец. Но по-добре, че не се опита да влезеш в професионалния футбол.
Не можех да го направя, дори да исках. Не бях достатъчно едър — или може би нямах достатъчно силна ръка. Освен това, университетите от „Бръшляновата лига“, един от които беше и „Браун“, не са най-известни със спортните си постижения.
Очите на Фред светнаха.
— Ех, Джак, какво ще кажеш двамата с Рик да похвърляте топката заедно с моите момчета?
— Луд ли си? — възразих аз. — Мислех, че ме обичаш като син.