Беше написал името на брат ми.
Том Морган-младши.
Томи дължеше 600 хиляди долара на мафията.
32.
Благодарих на Барни Сапок и бързо излязох от офиса му. Не бях ядосан на него. Сапок се опитваше да ми помогне, като ми казваше за дълга на Томи в размер на 600 хиляди долара. Чичо Фред явно искаше да ми съобщи, че Томи е загазил, а самият той не може да му помогне.
Фред и Томи не си говореха от десетина години. Така и не разбрах за какво се бяха скарали, но Томи беше злопаметен и явно имаше зъб на чичо Фред. Предполагах, че Фред се е опитал да попречи на Том да се забърка в нещо подобно на това, в което беше забъркан в момента, и моят брат, естествено, го беше намразил заради това.
Бях ядосан на Томи и отвратен от него. И не знаех какво да направя.
Покрай Томи вече познавах цикъла на болестта. Комарджиите залагат заради тръпката. Тя бързо се превръща от страст в пристрастяване. Когато спечелят, веднага залагат отново. Когато загубят, което е далеч по-вероятно, въодушевлението им се превръща в депресия и те залагат отново, за да покрият загубата. И в двата случая никога не спират да залагат.
Малките загуби се натрупват на сметката на агента, при когото залагат. Ако не си платят дълга, понякога се намесват биячите на мафията. Лихвата по заема, която се нарича вигориш, е безсрамно висока и трябва да се плаща всяка седмица. Твърде често комарджията не може да събере достатъчно пари, за да върне главницата, а когато закъснява с лихвите, първо се започва със заплахи, а след това с побой. Следващият ход на мафията е да конфискува целия му бизнес.
Томи имаше собствен бизнес. И печелеше добре. Но ако трябваше да плаща седмична лихва от 20 процента върху заем от 600 хиляди долара, това бяха 12 хиляди долара на седмица още преди да започне да връща главницата.
Дали беше ипотекирал къщата си? Или бизнеса? Дали висеше над пропастта на върха на пръстите си, или вече беше паднал в бездънната яма? Сапок беше казал, че изходът може да бъде фатален.
Изтичах нагоре по витото стълбище в офиса и казах на Колийн да не ме прекъсват.
После прекарах няколко часа в разговори по телефона. И накрая се обадих в офиса на Томи.
— Не ме лъжи, Катрин — казах на секретарката му. — Свържи ме с него.
По линията се чу гласът на Томи. Звучеше неохотно и раздразнително, но се съгласи да обядваме заедно в един часа.
33.
Томи, който винаги е бил маниак на тема контрол, държеше да избере ресторанта, в който да се срещнем. „Крустейшън“ е популярно място за морска храна — виетнамска кухня, което се намира на булевард „Санта Моника“, на няколко входа от неговия офис.
Казах му, че ще бъда там след двайсет минути, и точно двайсет минути по-късно влязох в ресторанта.
Казах името си на управителката, която ме преведе по стъкления под. Отдолу се виждаше поточе, пълно с жива риба. Настани ме в „сепарето на господин Томи“ до фонтана и ми даде меню.
Разгледах го и когато отново вдигнах очи, брат ми вече се приближаваше на зигзаг през ресторанта, като спираше да се ръкува с разни хора по масите, все едно участваше в предизборна кампания.
Ако в Бевърли Хилс изобщо има нещо важно, това е да изглеждаш добре. И Томи се справяше чудесно с тази задача.
— Брат ми — каза той, когато стигна до нашата маса.
Изправих се. Прегърнахме се леко враждебно. Той ме потупа по гърба.
— Как върви? — попитах аз.
— Фантастично — отговори Томи, като се настани в сепарето. — Нямам много време. Аз ще поръчам.
Сервитьорката пристигна, зае предизвикателна поза, отбеляза как двамата сме близнаци и започна да флиртува с Томи. После взе поръчката ни от „тайното меню“. През цялото време мислите ми препускаха, докато се опитвах да измисля как да подходя към Томи с това, което знам.
— Чух, че твоят приятел Къшмън няма да го отнесе за убийството на жена си — каза той.
— Той не го е извършил.
— На колко искаш да се обзаложим? — попита брат ми.
Бизнесът на Томи, охранителна агенция Private, предлагаше телохранители на звезди и бизнесмени, които търсеха защита, обществен статус или и двете едновременно. Томи се беше възползвал от контактите на татко много повече от мен. Той се огледа и подхвърли: