Това, което се случваше между нас, ме притесняваше. Двамата се срещахме някъде от година, но явно приемахме това по различен начин. Колийн очевидно смяташе, че трябва да спрем да се размотаваме.
Докато чакахме да ни настанят, поръчахме смесено тъмно и светло пиво и играхме на дартс — някаква версия за начинаещи, която се казваше „Часовник“. Ръката, с която хвърлям, все още беше контузена от боя с Москони, така че Колийн безмилостно ме разбиваше.
— Не бива да ми се даваш, Джак — каза тя. — Ще ми се подиграват заради теб.
— Нали не мислиш, че губя нарочно, Молой?
— Гледай да улучиш осмицата — каза ми тя и ме потупа по хълбока.
Със следващите стрелички не успях да улуча целта, но с удоволствие предадох реда си на Колийн. Тя се приготви да хвърля. Още първата й стреличка попадна в центъра на мишената и сложи край на играта.
— Май ще трябва да платя сметката — отбелязах аз.
Тя се засмя и ме целуна, а в същото време собственикът на заведението Донахю, който й беше приятел, излезе от кухнята. Донахю беше на трийсет и шест години и носеше брада. Колийн ми беше казала, че вече страда от подагра.
— Значи това е мъжът, който открадна твоето сърце от нас — каза той.
— Майк е голям чаровник — обясни Колийн, като ме прегърна през кръста.
Последвахме Донахю до една маса, закътана в ъгъла на задното помещение. След като се нахранихме, сервитьорът пристигна с торта, на която блестяха свещи. След като ръкопляскането и подсвиркването приключи, аз се наведох над масата, за да целуна Колийн.
— Честит рожден ден на патерици, Молой — казах и побутнах към нея малка кутийка, опакована със златна хартия.
Лицето й светна, докато я разопаковаше. После Колийн бавно повдигна капака и извади златен часовник.
— Благодаря ти, Джак — каза тя — Чудесен е.
— Отива ти, Колийн.
— Хайде, Джак — отговори тя с пресилен ирландски акцент. — Няма нужда да го казваш, когато имаш предвид нещо друго.
Съобщението беше разбрано съвсем ясно.
Не беше пръстен.
51.
Колийн живееше в малка къща под наем в Лос Фелис — уютен квартал с ниски сгради и еднофамилни жилища, построени нагъсто.
Останахме в колата ми и аз й обясних защо не мога да остана тази вечер, макар че празнувахме рождения й ден. По улицата се виждаха хора, които разхождаха кучета, гонеха се деца, които викаха едно след друго. Идилия. Колийн сведе поглед към сплетените си ръце и малкия златен часовник, който проблясваше на светлината на уличните лампи.
— Двамата с Рик летим за Лас Вегас след един час — казах й аз.
— Няма нужда да ми казваш. Нали аз организирах пристигането на летище „Маккарън“, Джак.
— Отиваме по работа, Колийн. Няма да ходя на казино.
— Всичко е наред, Джак. И без това тази вечер трябва да уча. Нямаше да бъда много забавна компания. Още веднъж ти благодаря за чудесния рожден ден и за подаръка. Това със сигурност е най-хубавият часовник, който съм имала.
Тя леко ме целуна по устните и се протегна да отвори вратата.
— Ще те изпратя — казах аз.
Колийн се облегна, докато й отворя вратата на колата, после излезе, без да ме поглежда. Тръгнах до нея по алеята, до която имаше тясна градинка с избуяли розови храсти и лавандула. Колийн намери ключовете си.
— Лек полет.
— Ще се видим утре сутринта — отговорих аз.
После се върнах по уханната алея до колата си. Чувствах се ужасно, че трябваше да я оставя тази вечер, но нямах друг избор.
В къщата светна. Проследих как Колийн минава от антрето в кухнята и оттам в малката дневна, където скоро щеше да седне пред компютъра с чаша чай и включено радио, за да й прави компания. Представих си как поглежда новия си часовник и мисли за всички неща, които можеше да ми каже и които щеше да ми каже утре.
Запалих колата и потеглих. На първия светофар се обадих на Рик.
— Как си? — попитах.
Рик не беше в настроение след инцидента в имението на Гленда Трийт.
Дел Рио е най-коравият човек, когото познавам, и със сигурност не му беше лесно да приеме такъв бой.
— Точно тръгвам — отговори той. — Би трябвало да съм на летището след двайсет минути, ако няма задръстване.