— Дано Шелби не е била влюбена в теб, Джак — промърмори Дел Рио. — „Близки приятели“, така ли го каза?
Запалих двигателя и се обърнах към него:
— Какво ти става, по дяволите? Да не си забравил да си вземеш лекарствата?
Той се беше свил до вратата.
— Искам да те питам нещо — каза Рик. — Случвало ли ти се е да ходиш насън?
— Не, никога.
— Събуждам се и виждам, че съм зад дивана или в килера, или навън на моравата. И не знам как съм стигнал там. Сънувам и кошмари, лоши кошмари.
— Днес си почини, Рик. Прибери се и се наспи, преди да ни убият някъде заради теб.
57.
Джъстин отпи от изстиналото кафе в картонена чаша. Полицаят, когото беше открила, лейтенант Марк Бруно, седеше зад бюрото си в кабинета с изглед към залата на отдел „Убийства“. Бруно беше на четирийсетина години, набит и замислен. Преди пет години беше разследвал убийството на Уенди Борман в източната част на Лос Анджелис.
— Уенди беше мъртва от един ден, когато са я намерили в онази уличка — каза Бруно. — Беше валяло. Пълна трагедия. Всякакви евентуални следи по тялото й бяха измити от дъжда и бяха заминали в канала.
— Каква беше твоята хипотеза за този случай? — попита Джъстин.
— Беше повече от хипотеза. Имахме свидетел — отговори той. — Някой е видял как я отвличат.
Джъстин рязко се изправи на стола си.
— Чакай малко. Не е имало свидетели.
— Напротив, имаше. Но това не беше публикувано във вестниците, най-малко защото свидетелката беше на единайсет години. Едно момиченце — Кристин Кастиля. Майка й не позволяваше да я разпитваме дълго, а така или иначе не беше видяла нищо полезно.
— Отчаяно се нуждая от следа — каза Джъстин. — Каквото и да е, независимо колко незначително ти изглежда.
— Досега никой не е свързвал случая на Уенди Борман с убийствата на ученичките — каза Бруно. — От теб щеше да излезе добро ченге, ако можеше да си позволиш резкия спад в доходите.
— Благодаря — каза Джъстин. — Но може би греша.
— Ами, не се отказвай — каза Бруно. — Не съм от онези ченгета, които не могат да те понасят, доктор Смит.
— Джъстин.
— Джъстин. Не ми пука кой ще пипне кучия син. Всъщност даже съм за теб. Очевидно имаме нужда от всяка възможна помощ.
Джъстин се усмихна.
— Разкажи ми за Кристин Кастиля.
Бруно завъртя стола си на сто и осемдесет градуса, отвори един шкаф зад гърба си и извади оттам тетрадка със спирала, на корицата на която с дебели главни букви беше написано „Борман“. После пак се завъртя към бюрото си и потърка челото си, докато разлистваше бележките си и от време на време промърморваше: „Аха“. Накрая пак вдигна поглед към Джъстин.
— Добре, значи, спомням си почти всичко. Накратко казано, Кристин и майка й, Пеги Кастиля, са били в едно кафене на ъгъла на „Роуена“ и „Хайпириън“. Момичето е седяло с лице към „Хайпириън“ и е видяло двама мъже, които са хвърлили едно момиче в някакъв микробус…
— Двама мъже?
— Така каза. Но не беше сигурна, че отвлеченото момиче е било Уенди Борман. А ние не можахме да определим часа на смъртта на Уенди с такава точност, че да кажем дали е била убита по времето, през което семейство Кастиля са били в кафенето.
Бруно въздъхна и продължи:
— Но е видяла двама мъже. И това беше горе-долу всичко, което научихме по време на цялото разследване. Така и не изскочи нищо друго.
— Кристин даде ли някакво описание на мъжете? Или поне на единия?
Бруно разлисти страниците и извади скица на млад мъж с къдрава коса и очила. Чертите му бяха обикновени, почти безлични. Обърна скицата към Джъстин, за да я види.
— От тази рисунка се разбира само, че Кристин не е успяла да му види лицето — каза Бруно. — Извършителят е имал тъмна коса и очила, не е видяла нищо друго.
— Лоша работа, по дяволите.
— Да, сега си спомних и още нещо. Кристин е видяла и втория мъж в гръб. Бил по-нисък и имал по-дълга и права коса от първия. Страхотно, нали? Можем да изключим всички, освен няколко милиона бели мъже в Лос Анджелис.
— Показахте ли й снимки на престъпници от полицейски досиета?
— Не, не можахме да стигнем дотам. Майка й я изведе толкова бързо, все едно косата й се беше запалила. Не можахме да я убедим да ни даде още малко време.
— Момичето е било на единайсет — каза Джъстин. — Значи сега трябва да е на шестнайсет, в гимназията.