— Току-що влезе — каза Фред по телефона. — Ще ти се обадя после.
Едрият мъж, който ми разрошваше косата, когато бях малко момче, сега се приближи към мен, като накуцваше заради контузените си колене. Стисна ръката ми с две ръце и тежко се отпусна на един стол.
— Мислех, че трябваше да се видим в петък — казах аз.
— Снощи ми се обадиха, Джак. Не исках да ти го казвам по телефона.
Той бръкна в джоба си, извади един пакет цигари, прибра ги обратно и каза:
— Опитвам се да ги намаля. Но цялата тази история изобщо не ми помага.
Колийн влезе в кабинета ми, за да каже довиждане.
— Сложих номера на господин Морено в куфарчето ти. Утре в седем сутринта имаш телефонна конферентна връзка с офиса в Рим. За поръчката от „Фиат“. Има ли нещо друго, Джак?
— Това е, благодаря ти. До утре, Молой.
Тя затвори вратата на кабинета ми след себе си.
— Е, как върви нашата работа? — попита ме Фред. — Кажи ми, че напредваме, моля те.
— Напредваме. Мисля, че Дел Рио е надушил нещо интересно. Трябват ни няколко дни, за да го проверим. Разкажи ми за това обаждане.
— Барни Сапок — каза Фред. — Познавам го от… не знам, петнайсет години. Досега никога не се беше обаждал вкъщи.
Фред отново посегна към цигарите си, но се удържа.
— Каза ми, че нашите приятели в хазартния бизнес също душат наоколо и са стигнали до същите заключения като нас. Този сезон нещо не е наред. Трябваше да ти се обадя по-рано, Джак. Но просто не исках да повярвам. И сега мафиотите ми задават същите въпроси, които трябваше да е задала комисията. Но не го е направила. Каквато и да е истината, аз трябва да я науча преди тях.
— Няма да те разочаровам. Цялата агенция е на твое разположение.
— Знам. Ти си мой човек. Винаги си бил по-умният.
Изпратих чичо до асансьора и отстъпих назад, когато вратите се затвориха.
Загледах се в цифрите над асансьора, които показваха как слиза надолу по етажите.
Мислех за мафията, която се беше заела да провери каква е работата с тези съмнителни мачове с резултати, променени в последния момент, и които сигурно бяха стрували много милиони на организираната престъпност.
Някой трябваше да плати за това.
Но кой беше толкова хитър, че да уговаря професионални футболни мачове, в които десетки телевизионни камери и милиони свидетели следят всяко подозрително действие?
Изобщо не можех да си представя как е възможно да се постигне това.
60.
Апартаментът на Сай беше на последния етаж на една порутена сграда, в която преди е имало печатница — още по времето, когато някои хора в Лос Анджелис четяха книги. Беше отворено пространство с метални колони, които поддържаха високите тавани.
По белите стени в непрекъсната поредица се прожектираха фотографии: Ватиканът през нощта, река Татшеншини в тундрата на Аляска, централният площад на университета „Харвард“, Северното сияние и Стената на плача в Йерусалим, заснета от високите етажи на хотел „Цар Давид“ — някои от любимите гледки на Сай. От тавана, на вериги, закачени на една подпорна греда, висеше четириметрова тигрова акула.
Трикси, питомната му маймунка, която беше спасил от лабораторията, се беше покатерила върху клетката си и се тъпчеше с бананов чипс, докато Сай седеше пред компютъра и си говореше с любимата си във видеочата.
Хубавото лице на Кит-Кат изпълваше екрана.
— Тази вечер си много притеснен — каза тя. — Този случай те тревожи, нали?
— Всичко е започнало като извратени фантазии, които са се превърнали в истински убийства. Така ли ти звучи, Кат?
— Да. Точно така работят тези гадни убийци. Случва се по целия свят.
— Само че този път не виждаме никакъв модел на действие.
Сай знаеше, че Кат е биохимичка. Освен това, че е омъжена и живее в Стокхолм, но не знаеше истинското й име, а само прякора й — Кит-Кат. Не планираха да се срещат на живо, това щеше да развали всичко.
— Обаждам се, защото попаднах на нещо за теб, Сай. Просто слух. Не мога да го потвърдя. Но се говори за някаква програма за безжично шпиониране, която идва от Щатите. С нея потребителят може да прихване сигнала на определен мобилен телефон и да го клонира. Незабелязано.
Сърцето на Сай сякаш започна да бие по-силно. Често си беше представял подобна програма, а сега Кат му казваше, че тя наистина съществува.