— Не. Каза само „приятели“. И явно са пристигнали, след като смяната ми свърши в полунощ. След това няма дежурен, Ралф застъпва в шест сутринта.
— Имате ли охранителни камери? — попитах аз.
— Онази там. Но тя е програмирана да записва последните четирийсет и осем часа. Вече е записала нов материал върху стария запис от събота вечер. Ще ми кажете ли за какво става въпрос? Според вас не е самоубийство, така ли?
— Благодарим за помощта — каза му Боби. — Може да поискаме да говорим отново с вас, след като слезем.
Портиерът кимна.
— Знаете къде съм.
Сетих се за още един въпрос.
— Господин Уилямс, какво мислите за Джейсън Пилзър? Между нас казано.
Той кимна и заговори по-тихо:
— Абсолютен задник.
Докато отивахме към асансьора, се обърнах към Боби:
— Предлагам ти да разчистиш пътя на Private да претърси апартамента на Пилзър. Ако пусна Сай и неговия екип, до утре сутрин ще са проверили всичко, а ти ще имаш доклада до края на деня.
— Смятай, че съм го направил — отговори Боби. — Нека да разберем с какво се е занимавал този задник.
65.
Като пилот на хеликоптер от морската пехота бях обучен да забелязвам всичко и все още не бях загубил това умение. Започнах да правя снимки с общи и близки планове в апартамента на Джейсън Пилзър от фоайето навътре, като внимавах да не преча на Сай и да не стъпвам върху следите, в случай че тук наистина беше извършено убийство.
Доктор Сай работеше мълчаливо и разменяше телеграфни къси реплики с екипа си, докато използваха най-съвременното оборудване, което си струваше и последния цент от цялото състояние, което бяхме похарчили за него. От моето място изглеждаше така, все едно нищо не е пипано — което може би означаваше нещо друго. Когато Сай ми разреши, аз го последвах от стая в стая през двустайния апартамент, който беше семпло и модерно обзаведен.
Възглавниците на дивана и креслата бяха подредени, в умивалника нямаше мръсни чаши, леглото беше оправено, а дрехите в гардероба бяха в изрядно състояние. Не видях и бележка, оставена от самоубиеца.
Но забелязах едно сако, окачено на разгъваема закачалка в спалнята. Също бинт и йод на умивалника в банята.
— Съдебният лекар казва, че в стомаха му е имало ядки, няколко мартинита и болкоуспокояващи — каза Сай. — Може би е планирал да излезе на вечеря с приятелите си. Или с убийците си. Охлузванията по корема съвпадат със следите от кръв и кожа по парапета на терасата. Той се е плъзнал през парапета, което ми се струва невероятно, или поне необичайно.
— Или са го бутали малко по малко, докато не падне — казах аз. — Това ми се струва по-вероятно.
— Имаме пръстови отпечатъци — подвикна от коридора Карън Паскуале, асистентката от лабораторията. — Досега от трима души.
— Отлично — каза Сай. — А къде е компютърът му?
— Какво е това? — попитах аз и посочих към едно куфарче.
Беше почти невидимо в сенките, пъхнато между стола на бюрото и стената. Сай вдигна куфарчето с ръцете си в ръкавици, остави го на бюрото и го отключи. Куфарчето се отвори.
Вътре имаше лаптоп и вратовръзка. В страничния джоб бяха напъхани някакви документи.
И мобилен телефон.
— Това ми стига — каза Сай. — Още една безсънна нощ.
— Имаш ли нещо против веднага да погледнеш телефона? — попитах аз.
— Не, никак.
Сай отвори телефона:
— Батерията му е почти изтощена, но ще се опитам.
Застанах зад него и гледах през рамото му, докато разглеждаше съобщенията. Изведнъж Сай замръзна, сякаш се беше превърнал в камък.
— Сай?
Той ми показа един есемес, получен на телефона на Пилзър миналата сряда. Беше кратък и делови:
„Изродска вечер“, Сцила. Приготви се. Ти си наред.
Беше подписано от Чистача.
— Чакай малко — казах на Сай. — Това съобщение не трябваше ли да е изпратено от Злокобния? Нали той е връзката? Кой е този Чистач?
Сай отвори и затвори устата си няколко пъти, после каза:
— Кой е Чистача ли? Колкото и да съм гениален, ще трябва да ти отговоря на този въпрос малко по-късно.
66.
Луксозната и астрономически скъпа рехабилитационна клиника, където беше настанен Томи, се казваше „Сини небеса“ — явно някой от маркетинга беше решил, че това е най-подходящият символ на надеждата. Намираше се в Брентуд, на север от булевард „Сънсет“, на площ от десетина акра и със страхотна гледка към планините Санта Моника. Човек можеше да застане на рецепцията и да погледне надолу по протежението на каньона, където се виждаха хора на коне, препускащи по частните алеи в залесените си задни дворове.