Не бях виждал Томи, откакто го настаних в „Сини небеса“, и вече ми се струваше крайно време да го посетя и да проверя как е.
Открих го на един шезлонг до басейна. Беше облечен с турскосини бански гащета и пухкав бял халат. Изглеждаше в добра форма, със слънчев загар. И донякъде умиротворен. Почивката му се отразяваше добре. Или поне така се надявах.
Когато сянката ми падна върху лицето му, той вдигна поглед, засенчи очите си с ръка и каза:
— Не мисли, че съм ти благодарен за това, брат ми. Тъкмо се чудех как да избягам по халат.
Седнах на шезлонга до него.
— А не искаш ли да ми благодариш за това, че отидох при Кармайн Ночия и му дадох чек за шестстотин бона?
— Напротив. Благодаря ти.
— Давам ти ги назаем, Томи. Да знаеш. И не съм казвал на Ани, че от мафията са искали да взривят колата ти. Или може би къщата ти.
— Не те ли заболява главата? Все пак постоянно носиш ореол на нея.
— Всъщност ме боли главата. Трябва някой път да ме оставиш аз да съм лошият брат близнак. Ще ми бъде приятно да сменя ролята.
— Чичо Фред дойде да ме види — каза Томи. — Каза ми, че ще има голяма поръчка за мен, ако се оправя.
— Какъв ти е проблемът с Фред? Така и не разбрах.
— Пъхаше си ръката в гащите ми, когато бях малък. Пипаше ми малката пишка.
— Да ти го начукам, Том.
— Честно. Заклевам се, Джак. Заклевам се в майка ни.
Изправих се, сграбчих Томи за реверите на халата и го ударих в челюстта толкова силно, че усетих как костите в юмрука ми се търкат една в друга. Шезлонгът се преобърна и Томи тежко се строполи на земята.
Един едър тип с бял гащеризон ни видя от другия край на басейна и се затича към нас.
Томи вдигна ръка, за да му покаже, че всичко е свършило. После се изправи, като се задавяше от смях.
— По дяволите, Джак, толкова си лесен. Човек трябва само да размаха стръвта и ти изскачаш от водата, право в лодката. Хайде, пусни ме. Ще си изцапаш ангелските крила.
— Върни си думите назад.
— Добре. Връщам си думите назад. Всъщност може би татко беше този, който ме пипаше. Или беше ти?
— Как се понасяш такъв? — попитах го аз.
— Но все пак Дебелия Фред ти каза за моя дълг, нали? Прав ли съм?
Кокалчетата на ръката ми туптяха от болка.
— Винаги се радвам да те видя, Томи. Пази се.
— Чао-чао, Джако.
Брат ми продължаваше да се смее, докато изправяше шезлонга си.
Отидох обратно на рецепцията и платих сметката на Томи за престоя в клиниката до края на месеца. Момичето зад бюрото беше много мило и ме попита как е брат ми. Не можах да й отговоря, дори с една дума. Вместо това само й подадох кредитната си карта и след като я маркира, си я взех и се изметох оттам.
Не е лесно да мразиш собствения си брат.
67.
Спрях вкъщи, за да си презаредя ангелските крила и да си оправя ореола, после отидох с колата до Бевърли Хилс.
Исках да направя нещо за себе си, затова отидох в „Мастро“ — един от най-добрите грил-ресторанти на запад от Канзас Сити.
Атмосферата в „Мастро“ беше изискано ретро — не само заради това, че някой пееше „My Way“ на Франк Синатра на пианото. Забелязах в ъгъла Джоузеф Ричи, който обсъждаше нещо с Франк Москони. Те не ме видяха.
Казах на управителя, че искам тиха маса на втория етаж и след като ме настаниха, си поръчах уиски със сода и разгледах менюто с първокласно печено говеждо, с което ресторантът с право се гордее.
Коктейлът, който също беше първокласен, започна да ме отпуска.
Бях си донесъл книга — износена от четене, с меки корици, автобиографията на Дейвид Седарис, която се казваше „Един ден ще говоря хубаво“. Беше брутално честна и ужасно смешна, а семейният живот на автора явно беше също толкова сбъркан, колкото и моят.
След малко ми се обади директорът на нашия офис в Лондон. Казах му кого предпочитам за заместник-директор и отново се върнах към книгата си.