— Беше обикновен черен микробус — каза Кристин. — Спря на една пресечка на „Хайпириън“ и когато пак погледнах към него, двама мъже бяха хванали момичето. Но всичко продължи само една секунда, нали разбираш? А тя сякаш беше получила някакъв пристъп или нещо подобно. Двамата я метнаха в микробуса, после единият се качи зад волана и те си тръгнаха. Вече разказах на полицията как изглеждаше шофьорът.
— Уенди Борман е била зашеметена с електрошоков пистолет — каза Джъстин. — Това е обяснението за пристъпа, който си видяла. А майка ти не е видяла нищо, така ли?
Кристин поклати глава.
— Дори аз не бях сигурна, че съм видяла нещо. Все едно беше рекламна пауза между мислите ми — толкова бързо се случи. Аз замръзнах и когато майка ми се обърна, за да види какво гледам, микробусът беше изчезнал. Тя не ми повярва — или не пожела да ми повярва. Но когато започнаха да говорят за това по телевизията, най-сетне реши да се обади в полицията. Майка ми повярва на телевизията, но не искаше да повярва на мен.
Покрай масата им минаха няколко хлапета и любопитно огледаха жената с делови костюм, която сериозно разговаряше с тяхната съученичка.
— Разкажи ми за момчето — онова, на което си видяла лицето.
— На скицата, която нарисуваха в полицията, малко приличаше на Кларк Кент от филма за Супермен. Но той не изглеждаше точно така. Носът му беше някак остър, разбираш ли? И ушите му май стърчаха. Искам да кажа, определено стърчаха.
— Видя ли регистрационния номер на микробуса? Дори ако си спомниш една или две цифри, ще имаме нещо, по което да работим.
Момичето замълча — ровеше в паметта си.
В този момент се разнесе силното дрънчене на училищния звънец. Хлапетата наоколо се изправиха изведнъж и няколко от тях бутнаха Джъстин по ръката, като събориха куфарчето й на пода, докато се отдалечаваха към кофите за боклук и изхода на столовата.
— На задния прозорец имаше лепенка — внезапно каза Кристин. — С надпис „Напредък“. Като името на компютърната компания. Но нямаше петна като на крава, както е на тяхното лого.
— Каза ли това на полицията?
— Мисля, че да. Майка ми беше много стресната. Нямаше търпение да ме изведе от полицейското управление.
Джъстин погледна момичето и то за момент издържа погледа й.
— Виж дали ще можеш да нарисуваш този надпис — каза Джъстин, като й подаде джобния си компютър и електронната писалка.
Момичето прехапа долната си устна, докато скицираше овал, в който с щриховани букви написа „Напредък“.
— Мисля, че беше така. Не знам защо съм го запомнила толкова добре, но го помня.
Джъстин разгледа грубата скица. Надписът приличаше на емблемата на едно частно училище в Санта Моника, което се казваше „Напредък“.
Докато работеше в общинската психиатрична клиника, често минаваше с колата си покрай него, когато имаше часове в Държавната, т.е. Калифорнийската щатска болница за лечение на психични заболявания.
Все още ясно си спомняше пациентите си — хора, които бяха запалили къщи, бяха убили братята или сестрите си, бяха застреляли родителите си или бяха взривили училища. Работата с тях беше опустошителна за психиката и абсолютно демотивираща за кариерата, но я беше научила как мислят някои от най-отвратителните човешки същества на планетата.
Тогава Джъстин често си беше мислила за контраста между Държавната болница и частното училище „Напредък“ — бяха само на километър и половина едно от друго, но сякаш в съвсем различни светове във всеки друг смисъл, освен в чисто географския. И сега се замисли за лепенката с надпис „Напредък“.
В досието на Уенди Борман не се споменаваше нищо за такава лепенка.
Лепенката беше новост.
Описанието на лицето на единия от извършителите също беше ново.
Може би този случай се развиваше? Ако изобщо бяха същите престъпници.
— Ще разпознаеш ли онова момче, ако го видиш отново?
— Никога няма да забравя лицето му.
— Благодаря ти, Кристин — каза Джъстин и подаде визитната си картичка на момичето. — Обади ми се, ако се сетиш за нещо друго. Следващия път, когато се срещнем, вече ще се познаваме.
70.
Ето това беше още една причина, заради която Private беше най-доброто място за работа на Джъстин и най-доброто място за разследване на убийство. В полицейската лаборатория щеше да мине цяла вечност, докато изследват проба от ДНК. Имаха толкова много случаи, че трябваше да се чака на безкрайна опашка. В Private това щеше да отнеме само двайсет и четири часа от началото до резултатите. Криминологичната им лаборатория беше частна собственост на Private, а разследването на убийството на Уенди Борман беше задача от първостепенна важност.