В четири сутринта подземното ниво на сградата беше залято от ярка изкуствена светлина. Екипът на Сай работеше вече двайсет часа без прекъсване, за да изследва дрехите на Уенди Борман, които бяха престояли пет години в склада за веществени доказателства на полицейското управление в Лос Анджелис.
Дрехите бяха опаковани както трябва, след като полицаите бяха открили тялото на Борман, но дъждът и боклуците вече бяха замърсили следите. И все пак, след убийството се беше появило по-чувствително оборудване, както и нова техника за откриване на следи с ДНК анализ.
Сай вярваше в щастливия край на приказките и неговият оптимизъм му помагаше да преодолява пустинята от едни и същи операции, неясни резултати и открития с отрицателен знак.
Той беше наредил да изследват дрехите на Борман под лявата мишница на трикотажната тениска и в гънката на един чорап — места, които не бяха достигнати от дъжда.
След като отдели ДНК от материала и я копира в термален циклометър, Сай пусна пробите за изследване в един инструмент, който беше с габаритите и формата на офисен ксерокс. Инструментът работеше по метода на капилярната електрофореза, при която изходният материал преминаваше по дълъг, микроскопично тесен тунел, или капиляр, в който ДНК се оцветяваше с боя в зависимост от големината на предизвикания електрически разряд. Резултатът излизаше под формата на електрофореграма, която можеше да се сравни с националната база данни за ДНК.
Образът на Кат беше на един от мониторите на бюрото на Сай. Той хвърли поглед към нея, за да й разкаже как върви работата.
— Още ли си тук, сладурче?
— Забравяш за часовата разлика, Сай — отговори тя. — Има други неща, които трябва да правя по това време.
— Например? Кажи едно.
— Каквото и да е ще бъде по-полезно, скъпи. Да пусна програма за дефрагментиране на твърдия диск. Да си подредя бележките за данъците. Да отида на приятен обяд с Хелга, която ненавиждам… Сай! Погледни интегратора си. Имаш нещо!
Сай погледна разпечатката. В графиката имаше един пик, а след това още един. Това беше истинско шибано чудо: бяха идентифицирани две проби от един и същ източник, и двете с Y-хромозоми.
Всъщност това не беше чудо, а бомба.
Сай се обърна към Кит-Кат и зяпналата му уста се изкриви в усмивка.
— Двама мъже са пипали дрехите на Уенди Борман. Можеш ли да повярваш, Кат? Имаме доказателства. Прекрасни, солидни веществени доказателства.
— Явно ти нося късмет — каза Кат.
— Бейби, ти си истински талисман.
— Добре, моля и пак заповядай, но сега ще тръгвам.
— Почакай малко, докато пусна профилите за проверка в системата.
— Търсиш игла в купа сено — каза Кат. — А освен това чак до хоризонта се виждат други купи сено. Докъдето стига погледът.
— Можем заедно да убием времето — каза Сай. — Обичам да си тук с мен.
Кат се усмихна.
— Добре. Хайде да потанцуваме, хубавецо.
71.
Всички служители в Private се занимаваха със случая с убитите ученички и всички бяха дълбоко въвлечени в него. Мо-бот беше на своето работно място в лабораторията, надолу по коридора от кабинета на Сай. Стаята й нямаше прозорци, но тя я беше променила по свой вкус с кресло, декоративни шалове върху лампите, снимки на децата си на монитора отляво, аквариум с японски шарани отдясно и ароматни пръчици, които горяха непрекъснато.
Лаптопът на Джейсън Пилзър беше отворен пред нея.
Мо работеше с една уникална програма, която сама беше разработила. Наричаше я „шперц“. Вече беше започнала да разбива паролите на Пилзър, да претърсва твърдия му диск и да рови в останките от дигиталния мозък на компютъра.
— Влязох в електронната му поща — подвикна тя на Сай. — Аз съм най-добрата. Нали така, Сай?
— Ти си майката на всички маниаци, Мо — подвикна той в отговор.
— Точно така. Гледай сега.
Джейсън Пилзър се беше държал доста първобитно по отношение на електронната си комуникация. Беше всеяден, не изтриваше нищо и използваше няколко различни прякора. Мо с лекота разби служебната му поща и прегледа бележките от и до неговите началници и колеги. Съобщенията не разкриваха нищо, не означаваха нищо и не водеха до нищо полезно, така че тя продължи.