Електронната му поща в „Смъртоносните командоси“ се водеше на друг прякор, Атикус. Мо-бот атакува паролата със своята програма и тя се предаде. После претърси файловете на заподозрения. Пилзър използваше прякора Атикус, за да влиза във форуми за геймъри и да изпраща лични съобщения до съиграчите си, докато опустошаваше нови и нови кралства и избиваше враговете си във виртуалния подземен свят на Куаразиз, някъде около 2049 година. „Този тип е бил егати загубеняка“.
Мо си отбеляза приятелите и враговете му от измисления Куаразиз, а после използва електронния си шперц, за да влезе в страницата на Пилзър в „My Book“.
Пилзър беше качвал тук свои снимки, беше блогвал ревюта за кино, беше поздравявал и се беше закачал с „приятелите“ си в „My Book“. Но на страницата му нямаше нищо по-злонамерено от неприязнени политически коментари.
Нямаше съвпадение на прякори от „Смъртоносните командоси“ и „My Book“, а Мо не откри никакви признаци за това, че Джейсън Пилзър е бил в депресия. „Макар че аз със сигурност ще си докарам депресия, ако продължавам да се ровя в живота му“.
Мо-бот затвори пощенските му кутии и прегледа една по една иконките на дисплея на Пилзър. Една от тях привлече вниманието й — беше графика на светкавица, която изскачаше от насочен пръст. Името на иконката беше „Сцила“.
Мо-бот кликна на нея и в браузъра се отвори нова интернет страница. Пилзър й беше дал името „Сцила е жив“. Това беше тайната врата към личния му дневник — и когато го видя, сърцето на Мо едва не спря.
Тя бързо се зачете, започна да проследява линковете и скоро откри моста между реалния и виртуалния му свят.
Мо-бот се отблъсна от бюрото, като се плъзна назад на стола си на колелца. Миг по-късно вече стоеше на прага на кабинета на Сай.
Сай я гледаше така, все едно не я вижда.
Какво му беше станало? Не разбираше ли? Тя беше отключила целия проклет план на убийството! Тя беше съвременна, женска версия на Шерлок Холмс!
— След по-малко от една седмица пак ще има „Изродска вечер“ — каза тя. — Чуваш ли ме, Сай? Така наричат тяхната игра на убийства. Джейсън Пилзър също щял да участва в нея, ако беше жив.
— Извинявай. Разсеян съм. Проверявам ДНК на…
— Чуй какво ти казвам — прекъсна го Мо-бот. — Те са двама. Наричат се „Уличните изроди“. Прякорите им са Злокобния и Чистача и вече са избрали следващата си мишена. Тя живее в Силвър Лейк, а прякорът й е Лейди Ди.
Сай мълчеше и я гледаше.
— Сай. Разбираш ли какво ти казвам? След пет дни те ще убият това момиче.
72.
Джак се беше обадил предварително в новия офис на Private на Източния бряг. Когато Емилио Круз кацна на международното летище в Маями, на терминала вече го очакваше един от старшите им агенти там, Диана Дикарло.
Дикарло беше обучена от ЦРУ и беше много ефективна. Тя веднага подаде на Круз едно куфарче с всичко, от което щеше да има нужда: пистолет, разузнавателно оборудване, ключове за кола под наем и телефонните номера на различни източници на Private в цяла Южна Флорида. Освен това каза на Круз къде са отседнали обектите му.
Круз се настани в хотел „Билтмор“, в стаята точно над мъжете, които трябваше да проследи. Той постави микрофоните си и започна да ги подслушва.
След това ги проследи от хотела до различни клубове и ресторанти и дори ги наблюдаваше, докато залагаха на кучешки надбягвания в Хаялия.
А сега, три дни след началото на задачата си, беше в Саут Бийч — най-лъскавият и сексапилен квартал в старата част на Маями.
Емилио Круз седеше на една коралова скала, а плажът пред него се простираше до океана. Беше облечен така, че да се слива с обстановката — разкопчана риза и потник, спортни тъмни очила и коса, вързана на тила.
Преструваше се на погълнат от вестника за залагания, но това беше само маскировка. В рамките на тъмните му очила беше монтирана камера, която не просто записваше, но и препращаше снимките и записания звук през един сателит на няколко километра над главата му, откъдето те се получаваха в офиса на агенцията в Лос Анджелис.
Точно пред него, на около десет метра разстояние, на една пейка с гръб към него и с лице към крайбрежната алея седяха трима мъже.
Мъжете разговаряха помежду си, но не откъсваха очи от татуираните, полуголи момичета, които караха ролкови кънки по нагорещения лилав тротоар.