Десет минути след като беше започнала тренировката си, тя забеляза нещо и се обърна. Боби се беше подпрял на оградата, пъхнал пръсти в телената мрежа.
— Добре ли си, Джъстин? Часът е пет сутринта. Какво става, скъпа?
— Опитвам се да освободя натрупаната агресия, за да не избухна — обясни тя.
После подхвърли следващата топка във въздуха и изръмжа, когато стовари ракетата си върху нея.
— Остави тази ракета и ела. Моля те.
Джъстин се подчини, мина през портичката и се остави Боби да я прегърне. Той я задържа така в продължение на няколко минути, така че тя почти изпадна в унес от допира на силните му ръце.
После той каза:
— Какво ти се иска? Гореща вана, закуска или леглото?
— И трите — в този ред.
Боби съблече халата си, наметна го на раменете на Джъстин и я поведе към беседката.
— Откри ли нещо интересно?
— Освен факта, че това убийство е поредната шибана трагедия?
— Да.
— Нищо, което да мога да ти кажа. Все още не.
— Нека да се изразя по друг начин, Джъстин. Имаш ли нова теория? Каквото и да е? Докъде сте стигнали с този случай?
Джъстин се изкачи по стъпалата от тиково дърво до джакузито, свали халата и бельото си. После хвана ръката на Боби, докато влизаше във водата, от която се издигаше пара.
Тя седна вътре и се облегна на рамото му. После затвори очи и въздъхна, като остави водата да подейства.
— Трябва да имаш някаква теория — настоя Боби.
— Ето я. Убиецът страда от тежък случай на шизофрения с многобройни отделни самоличности.
Джъстин въздъхна и добави:
— И всичките му самоличности са психопати.
9.
Сънищата ми не бяха съвсем еднакви, но винаги представляваха вариации на една и съща тревожна тема. Имаше експлозия: понякога се взривяваше къща, друг път кола или хеликоптер. Аз винаги изнасях някого от огъня: Дани Йънг, Рик дел Рио, баща ми или моя брат близнак — или пък човекът, когото носех в ръцете си, бях самият аз.
Но никога не успявах да изляза жив от огъня. Нито веднъж.
Мобилният ми телефон започна да вибрира на нощното шкафче, като ме събуди от сутрешния кошмар — както правеше почти всеки ден през последните три години.
Аз вече бях в плен на тревогата — онова мъчително усещане за пропадане, което те връхлетява още преди да разбереш защо.
А после мислите ми настигнаха инстинктивното усещане и аз осъзнах, че ако не вдигна телефона, той ще продължи да звъни, докато не отговоря.
Това беше истинският ми кошмар.
Вдигнах телефона и го доближих до ухото си.
— Мъртъв си — каза ми някой.
Гласът минаваше през електронен филтър. Мислех за него в мъжки род, но можеше да бъде и в женски, дори в среден. Понякога се обаждаше сутрин: за събуждане. Понякога посред нощ или пък пропускаше един ден, за да ме държи в напрежение — и успяваше да го прави.
Всеки път, когато мобилният ми телефон звъннеше, аз се разтърсвах от ново усещане за тревога. Когато се обаждаше моят мъчител, понякога го питах: „Какво искаш, по дяволите?“. Понякога се опитвах да преговарям с него и спокойно казвах: „Просто ми кажи какво искаш“.
Тази сутрин, когато гласът каза: „Мъртъв си“, аз му отговорих:
— Все още не.
И затворих телефона.
Бях съкратил списъка на враговете си до стотина души, може би сто и десет.
Който и да се обаждаше, той го правеше от монетен телефон. Точно така. Монетен телефон. Все още ги има — във фоайетата на хотелите, железопътните гари и на ъгъла на почти всяка пресечка във всеки голям американски град. Горе-долу веднъж в годината си сменях телефонния номер, но все пак не можех да запазя номера на мобилния си телефон в тайна. Служителите ми, приятелите ми, клиентите ми от Private — всички те трябваше да могат да се свържат с мен. Особено клиентите. Винаги трябваше да бъда на линия, когато имат нужда от мен.
За пореден път се запитах кой беше човекът, който се обаждаше, за да ме заплашва със смърт.
Дали го познавах? Дали беше някой от близките ми? Или някой от мошениците, или боклуците, които бях наказал през кариерата си като частен детектив?
Запитах се дали заплахата изобщо е истинска.
Дали ме наблюдаваше и преследваше, докато планираше някой ден да ме убие? Или просто се забавляваше за моя сметка?