Артър Конан Дойл
Детективът на смъртно легло
Госпожа Хъдсън, хазяйката на Шерлок Холмс, беше изключително търпелива жена. Не само тълпите странни, а често и нежелани личности, които нахлуваха в апартамента на първия етаж по всяко време на денонощието, но и ексцентричният и нередовен начин на живот на забележителния й квартирант поставяха търпението й на сериозно изпитание. Невероятната му разпиляност, пристрастеността към музициране по никое време, спорадичните упражнения по стрелба на закрито, странните и нерядко зловонни научни опити и атмосферата на насилие и опасност, която го обгръщаше, го превръщаха в най-лошия наемател в Лондон. От друга страна, наемът, който плащаше, беше невероятно щедър. Не се съмнявам, че за сумите, дадени като наем през годините, когато живеех с него, Холмс спокойно можеше да купи цялата къща.
Хазяйката изпитваше към него дълбоко страхопочитание и не се осмеляваше да му се бърка, колкото и безразсъдни да изглеждаха действията му. Освен това беше привързана към него, защото той се отнасяше към жените със забележително кавалерство и галантност. Не обичаше този пол и не му се доверяваше, но неизменно беше благороден противник. И точно понеже знаех колко искрено е уважението й към него, я изслушах с безпокойство, когато на втората година след женитбата ми дойде у дома и ми разказа за печалното състояние на клетия ми приятел.
— Той умира, доктор Уотсън — каза тя. — От три дни става все по-зле, съмнявам се, че ще преживее нощта. Не ми даде да извикам лекар. Тази сутрин, като видях хлътналите му бузи и големите трескави очи, втренчени в мен, не издържах. „Все едно дали ми позволявате, господин Холмс, веднага ще повикам лекар“ — му казах. „Нека тогава да бъде Уотсън“ — рече той. На ваше място, сър, не бих губил и миг, понеже може и да не го заварите жив.
Бях ужасен, защото не бях чул нищо за болестта му. Излишно е да казвам, че веднага се завтекох да си сложа палтото и шапката. Докато пътувахме, помолих госпожа Хъдсън да ми съобщи някакви подробности.
— Не мога да ви кажа много, сър. Разследваше някакъв случай в Родърхайд, в някаква уличка до реката, и се върна болен. Легна в сряда следобед и оттогава не е ставал. Цели три дни нищо не е ял и пил.
— Мили Боже! Защо не повикахте лекар?
— Не ми позволи, сър. Знаете колко е властен. Не се осмелих да му противореча. Но дните му са преброени, както сам ще се уверите, като го видите.
Наистина гледката беше отчайваща. В сивия мъглив ноемврийски ден в стаята на болния беше полутъмно, но сърцето ми се смрази от изпитото омаломощено лице, което се взираше в мен от леглото. Очите горяха трескаво, бузите бяха покрити с болезнена руменина, устните бяха жестоко напукани, кльощавите ръце върху завивката потрепваха непрестанно, гласът беше дрезгав и конвулсивен. Когато влязох, лежеше неподвижно, но щом ме видя, по проблясъка в очите му разбрах, че ме е познал.
— Е, Уотсън, май ни сполетяха лоши дни — каза с отпаднал глас, но с нещо от старото безгрижие.
— Скъпи приятелю! — възкликнах, пристъпвайки към него.
— Не се приближавай! Стой на място! — каза той с безцеремонната грубост, която бях виждал само в много критични моменти. — Ако дойдеш насам, Уотсън, ще наредя да те изгонят.
— Но защо?
— Защото така искам. Това не стига ли?
Да, госпожа Хъдсън беше права. Беше по-властен от всякога. Но изтощението му будеше жалост.
— Исках само да ти помогна — обясних.
— Точно така! Най-добре ще ми помогнеш, ако точно изпълняваш онова, което ти заръчам.
— Разбира се, Холмс.
Той поомекна.
— И не се ли сърдиш? — попита, поемайки си със затруднение въздух.
За Бога, как можех да се сърдя, когато го виждах в такова окаяно състояние?
— За твое добро е, Уотсън — прохриптя той.
— За мое добро ли?
— Знам какво ми е, една болест от Суматра. Холандците я познават по-добре, макар досега да не са постигнали особени успехи в лекуването й. Само едно е сигурно. Неизбежно води до смърт и е ужасно заразна.
Сега той говореше с трескава енергия, а дългите му ръце се тресяха неконтролируемо, докато ме отпъждаше.
— Заразна при допир, Уотсън, при допир. Стой на разстояние и всичко ще бъде наред.
— Господи, Холмс! Нима мислиш, че подобно нещо има за мен и най-малкото значение? Не би ми повлияло, дори да ставаше дума за непознат. Как можеш да предположиш, че ще ми попречи да изпълня дълга си към толкова стар приятел?
Отново пристъпих към него, но той ме отблъсна, като в очите му пламтеше гняв.
— Ако стоиш далеч, ще говоря. Ако не — върви си.
Изпитвам такова страхопочитание към необикновените способности на Холмс, че винаги съм се подчинявал на желанията му, дори когато не съм ги разбирал. Но сега бяха предизвикани всичките ми професионални умения. Можеше да ме превъзхожда във всичко друго, но в болничната стая господарят бях аз.