Дойде редът и на Хин-Каан. Заповедното ръмжене на Ша- Каан го насочи ниско - грамаден силует, фучащ на броени стъпки от земята. Главата му се изви съвсем леко, за да сграбчи обречения. Крилете се напрегнаха, драконът се изстреля нагоре, чу се кратък жален хленч на човек, секна внезапно, после тежкото тупване на трупа.
Хирад облиза пресъхналите си устни. Драконите бяха казали, че искат възмездие. Искаха и хората да се убедят в тяхното могъщество. Само че елфът, проснат в краката му, още беше в несвяст и не видя нищо. Късметлия... Хирад обичаше драконите от Люпилото Каан и дори току-що случилото се не би разколебало и за миг привързаността му. Но за кой ли път бе принуден да си припомни каква непреодолима бездна дели драконите и хората. Стига да пожелаеха, щяха да властват, превърнали човеците в свои роби.
Пак се вгледа в майстора, единственият жив сред разкъсаните тела на другите ловци. Той се бе подмокрил и около ботушите му се събираше локвичка, както клечеше вцепенен от ужас под трите кръжащи дракона. Ша-Каан кацна и го стисна с предна лапа, за да го приближи към челюстите си. Мъжът заломоти несвързано.
Хирад се обърна към мага, отпуши своя мях с вода и го изля върху главата му. Елфът се задави и изохка. Варваринът го хвана за яката и го вдигна грубо, опрял острието на кинжала си в гърлото му.
- Само да помислиш за заклинание и ще умреш. Не сипо- чевръст от мен, разбра ли? - Елфът кимна. - Добре. Сега гледай и си вземи поука.
Ша-Каан придърпа още малко окаяния майстор.
- Защо дойдохте да ловувате дракони?
Дъхът му разроши косата на мъжа. От устата на майстора се изтръгна само задавен стон.
- Отговори ми, човече!
Мъжът безпомощно размахваше крака във въздуха, ръцете му по инстинкт бутаха ноктите, макар че не би могъл да ги разтвори.
- Заради шанса да тънем в охолство до края на живота си - изгъгна накрая. - Аз не разбирах... Не съм искал да ви сторя зло. Мислех...
Ша-Каан изпръхтя.
- Не бил искал да ни стори зло... Смяташе ни за безмозъчни влечуги, а? А да убиеш мен или друг от моето Люпило за тебе е било... как го нарича Хирад? Да, забавление. Но сега е друго, нали? Сега се увери, че можем да мислим?
Майсторът кимна и запелтечи:
- Н-никога н-няма да н-направя това отново... Кълна се!
- Така е, няма да го направиш - потвърди Ша-Каан. - Надявам се твоят спътник, комуто се усмихна щастието, да наблюдава внимателно.
- Как тъй му се усмихнало...
Дори не довърши въпроса. Драконът стисна главата му с широката си лапа и я смачка като зрял плод. Влажният пукот отекна от околните скали.
Хирад усети как се сгърчи магът до него, чу ахването му. Краката на елфа омекнаха, но варваринът го задържа прав. Ша- Каан пусна потръпващия труп и изви глава към тях, студеният поглед на сияещите сини очи пронизваше.
- Хирад, оставям на тебе да довършиш урока.
Великият Каан се издигна в небето и поведе другите два дракона на лов.
Хирад помълча, та елфът да запомни още по-добре кървавото зрелище. Надуши пикня и побутна мага по-надалеч.
- Още си жив, защото аз реших така - започна, вторачен в мъртвешки бялото лице. - Знаеш каква вест трябва да разпространиш. Който и да дойде тук с намерението да убива дракони, ще го постигне бърза смърт. Драконите не са лесна плячка, дори не си способен да си представиш могъществото им. Проумя ли го най-сетне?
Магът кимна.
- Защо избра мен?
- Как се казваш? - сопнато попита варваринът.
- Йе... Йерен.
- От Джулаца си, нали?
Елфът пак кимна.
- Затова ти провървя. На Илкар не му стигат маговете. Отиваш право в Школата, оттам ще разпратиш вестта. Ще останеш да помагаш на Илкар както той реши. Чуя ли, че не си се подчинил, никъде няма да намериш безопасност. Нито в адската бездна, нито в пустошта. Ще те намеря и ще си водя приятели. - Хирад многозначително посочи планината зад гърба си. - Сега се махни от очите ми. И бягай неспирно, докато Илкар не ти каже да спреш. Схвана ли?
Трето кимане. Хирад му обърна гръб и се отдалечи, а тропотът на тичащи крака го накара да се усмихне мрачно.
2
Последните няколко дни бяха най-спокойните и безметежните в иначе изпълнения със събития живот на Ериан. Дните, прекарани на кораба, през които тя осъзна, че се е отърсила от оковите на Школите. Не само на Дордоверската, а и на всички останали. В спокойните води на Южния океан към края на лятото, в топлото сухо време двете с Лиана най-сетне забравиха отминалите.грижи и можеха да помислят за предстоящото.