Гласовете в ума ѝ бяха звучали толкова често, че сякаш станаха част от самата нея. Увещаваха я да тръгне, да дойде при тях. Спомняше си нощта, когато стигна до решението. Поредната нощ в Дордовер, поредният кошмар за Лиана. Прекалено много станаха тези нощи накрая.
Дордовер, чийто Съвет на старшите магове я прие, след като тя напусна Ксетеск. Мястото, където към нея се отнасяха и почтително, и презрително заради противоречивите постъпки в скорошното ѝ минало. Школата, в която необичайните дарби на нейната дъщеря бяха развивани и изучавани от магове, чиито опасения все повече надделяваха над възхитата.
Маговете от Дордовер дяла година се опитваха да помогнат, но не постигнаха нищо, което тя не знаеше, нито пък предположенията им стигнаха по-далеч от догадките на Ериан и Дензър. Всъщност дори не можеха да разберат Лиана с мисълта си, насочена само към делата на собствената им Школа. Те бяха толкова способни да разгърнат безопасно заложбите на момичето, колкото и да научат някой плъх да лети.
„Магията е една, маговете са еднакви.“
Старшите магове в Дордовер мразеха този девиз, мразеха и пламенната вяра на Ериан в него. Тази истина се сблъскваше със самата сърцевина на убежденията, крепящи независимостта на Школата. И въпреки това се заеха много въодушевено с обучението на Лиана. Поне отначало. Може би вече бяха осъзнали колко безгранични са дарбите ѝ и това подкопаваше усърдието им... или пък се чувстваха застрашени.
Но през цялото време някой бе разбирал какво се крие в момичето. Някой, отдавна владеещ могъщи сили. Гласове зазвучаха в ума на Ериан. И на Лиана. Подкрепяха я, подхранваха увереността ѝ, съхраняваха разума ѝ и уталожваха изблиците на нейния нрав. И я подканяха да приеме предложеното от тях - знанията и способността да помогнат.
После настъпи онази нощ... Ериан осъзна, че в Дордовер не само няма да помогнат с нищо на Лиана, но и че непохватните им опити излагат дъщеря ѝ на риск. Не успяваха да я отърват от кошмарите, вече не ѝ даваха свобода да се развива. Недоволството на детето от пречките неизбежно щеше до доведе до голяма беда. Лиана беше толкова малка, че дори не би проумяла какви стихии отприщва. А сприхавостта ѝ пламваше лесно, в това напълно приличаше на майка си. Засега не бе насочвала гнева си чрез магия, но все някога щеше да се случи, ако не научеше докъде се простират границите на онова, което притежаваше.
Поредният кошмар дойде с пронизителните писъци на Лиана, още по-плашещи за Ериан. Прегърна треперещото, плувнало в пот дете, но знаеше, че е време за промяна. И сега си спомняше разговора им дума по дума.
- Всичко е наред. Мама е при тебе. Нищо няма да ти се случи.
Избърса лицето на дъщеря си, докато се мъчеше да укроти собственото си разтуптяно сърце.
- Знам, мамо. - Момиченцето се вкопчи в нея. - Чудовищата на мрака дойдоха, но старите жени ги прогониха.
Ериан забрави да я полюшва в прегръдката си.
- Кой ги прогони?!
- Старите жени. Те винаги ще ме спасяват. - Детето се притисна в майка си. - Ако съм близо до тях.
Ериан се усмихна и разбра как ще постъпи.
- Заспивай, миличка. - Настани Лиана по гръб и приглади косата ѝ. - Мама има малко работа в кабинета. После може да тръгнем на кратко пътешествие.
- Лека нощ, мамо!
- Лека нощ, сладката ми!
Ериан беше вече на прага, когато чу шепота на Лиана. Озърна се, но момичето не говореше на нея, а се унасяше със затворени очи. Пак зашепна и този път Ериан различи напевните думи и кискането, сякаш някой гъделичкаше дъщеря ѝ.
- Ид-ва-ме, ид-ва-ме...
Ериан още потръпваше при спомена за среднощното им бягство, за неувереността, страха и постоянното очакване на провала. Чак сега научи, че почти не е имало опасност някой да ги хване. Осем дни в каруца с мълчалива елфида, последвани от тревожните три дни в Трънливата гора. Тогава си мислеше, че всичко е измислено набързо и нескопосано, но стана очевидно, че елфите от Гилдията в нищо не разчитат на късмет. Накрая отново ги отведоха с кола на югоизток към Арлън, за да се качат на кораба, а Ериан забрави грижите си.
„Океански бряст“ беше тримачтов кораб, дълъг почти сто стъпки от бушприта до руля и тесен, построен да пори бързо вълните. Въпреки малкото пространство каютите в трюма бяха уютни. Екипажът от трийсетина елфи поддържаше безупречна чистота, Ериан усещаше палубата под краката си доста- тъчно здрава, лакираната в тъмнокафяво дървения устояваше на солената вода и мачтите бяха яки, но гъвкави.
Рядко бе пътувала в открито море, обаче се почувства добре още щом стъпи на кораба. Строгото, макар и благо отношение на вечно заетия екипаж само укрепи чувството ѝ, че е в безопасност. Когато нямаха работа, елфите се радваха на Лиана - момиченцето не откъсваше ококорения си поглед от забавленията им, жонглирането с портокали, премятането презглава, танците и песните.