Ериан сви вежди. Не проумяваше за какво говори Ренерей. Маговете от Дордовер сигурно бяха единствените, които ги търсеха в момента.
- Кои са другите?
- Ловците на вещери - обясни елфидата. - Черните криле.
Краката на Ериан се подкосиха и тя впи пръсти във фалшборда. Със смайваща пъргавина Ренерей я прихвана да не падне. Ериан не намери думи да ѝ благодари. Пулсът ѝ туптеше в гърлото, кръвта бучеше в ушите ѝ, а съзнанието отприщи виденията, които толкова усърдно бе потиснала преди години.
Преживя всичко отново - гнетящата обстановка в замъка на Черните криле, дъхът на страх в стаята, където затвориха нейните близнаци, непоносимото изтезание да е откъсната от тях и грозния присмех на капитан Травърс, предводителя на Ловците на вещери. В паметта ѝ бе врязан споменът за кръвта от прерязаните гърла на момчетата, попила в завивките, оплискала лицата им и стените. Нейните прекрасни синове, убити от страх, че са опасни, макар че в това нямаше и капка истина. Убиха ги мъже, които трепереха от ужас пред магията, защото не я проумяваха. Отново преживя загубата, сякаш се случи вчера.
А ето че Черните криле не са били изтребени въпреки всичко, което тя и Гарваните сториха. И сега бяха тръгнали на лов за най-чистото същество в света. Лиана.
- Не, не... - трескаво зашепна тя. - Не отново...
- Прости ми глупостта - промълви Ренерей и избърса сълза от лицето ѝ. - Не биваше да ти казвам. Знаем какво ти отнеха и скърбяхме с теб. Но пък трябваше да научиш, за да разбереш, че при нас ще. бъдеш на сигурно място. Дори зад стените на своята Школа нямаше да намериш безопасност. И Трюун пострада от тях - нали видя лицето му? Той се спаси от изтезанията им, но на тежка цена. Някой ден обаче ще се разправим веднъж завинаги с Черните криле. Ще довършим каквото Гарваните започнаха.
- Но нали с тях бе свършено - смънка Ериан и се вторачи в очите на елфидата, сякаш търсеше признаци, че лъже. - Разрушихме замъка.
Ренерей завъртя глава.
- Не е така. Един се е измъкнал и е събрал нови около себе си под мръсното знаме, след като западняците се върнаха в земите си. Селик.
- Селик е мъртъв! - отсече Ериан. Дръпна се от Ренерей и седна на сандък, вързан за палубата. Стомахът ѝ се свиваше. - Аз го убих!
- Кажи това на Трюун - нерадостно промърмори елфидата.
- Селик е обезобразен, почти невъзможно е да го познаеш, но за жалост в делата си е все същият. Лявата половина от лицето му е с помъртвяла плът, едното му око е сляпо. И косата му е обгорена в пожара, белезите от изгарянията личат навсякъде по кожата му, само че не е загубил силата си. Той е опасен противник и знае твърде много за нас. Повече от всеки друг сред живите.
- Тогава го убийте. - Гласът на Ериан беше студен като ско- валия я страх. - Явно е лесно да бъде забелязан.
- Първо трябва да го намерим. Трюун му се изплъзна преди десет седмици и оттогава нищо не сме чули за него. Но ще го открием и следващия път ще бъдем много повече, обещавам ти.
- Ренерей приклекна пред Ериан, която се вторачи в нейните бездънни като океана зелени очи. Елфидата пак се усмихваше.
- Не може да ни преследва и тук. Никой не може. Нищо не те заплашва, Ериан. Нито тебе, нито Лиана. На Херенденет никой няма да ви стори зло.
Ериан знаеше, че Ренерей е права, но потресът пропъждаше съня тази нощ. В изтощеното ѝ съзнание изплуваха неясни страхове и я будеха внезапно с учестен пулс тъкмо когато започваше да се унася.
Дензър беше в Балея и не подозираше за опасността, притаила се някъде в земите ѝ. Милият Илкар също. И двамата знаеха от горчив опит на какво са способни Черните криле. Гадеше ѝ се при мисълта, че някой от Ловците на вещери може да е оцелял и кошмарът ще се повтори. Дали изчезването на Селик през последните седмици не означава, че някак е вмъкнал свой съратник сред екипажа на кораба? Ами ако стъпят на брега в Херенденет само за да срещнат там смъртта си? Във въображението ѝ Черните криле бяха навсякъде и всеки държеше кинжал, готов да заколи с него безпомощно дете...
По залез на следващия ден архипелагът Орнаут се показа в маранята - множество острови, привидно сливащи се в един, докъдето погледът стигаше. Слънцето ги озаряваше в червено през рехавите облаци.
Ериан и Лиана стояха на носа на „Океански бряст“ и се радваха на това великолепие. Постепенно островите се очертаваха по-ясно пред очите им - оказваше се, че планините, които уж принадлежаха на едно късче суша, всъщност се издигаха на другото до него.
Имаше и мънички скали, стърчащи от морето като юмруци, посегнали да сграбчат въздуха, имаше и обширни дюни, проточили се на цели мили. Прекрасен, но коварен, Орнаут се простираше от запад на изток, сякаш някой бе откъснал опашката от северните брегове на Калеюс. Архипелагът беше осеян със скрити рифове, които и при най-лекото вълнение можеха да продънят всеки кораб. Ериан долови нарастващото напрежение сред моряците, когато доближиха външните островчета.