Към средата на следобеда вятърът разпръсна облаците, небето синееше, после повеите отслабнаха и се затопли. Лиана, която излезе при майка си късно сутринта, се изправи припряно и опря ръка на гърба ѝ, докато се взираше напред.
- Какво има, мила? - попита Ериан.
- Пристигнахме.
Тихият глас на момичето едва стигна до ушите ѝ сред скърцането на такелажа и бълбукането на водата, порена от носа на кораба. И Ериан се загледа напред. Капитанът насочваше „Океански бряст“ край дълъг песъчлив бряг, зад който отвесни каменни стени стърчаха на стотици стъпки и приютяваха хиляди морски птици, чиито крясъци не секваха.
Най-сетне корабът зави бавно и се промуши в тясна пролука колкото три негови ширини. Сега и от двете им страни се издигаха още по-мрачни канари и сякаш се събираха над главите им, острите писъци на чайките ехтяха в протока.
Но Лиана не откъсваше поглед от изхода на теснината, защото с всеки удар на сърцето доближаваха Херенденет. И на този остров сякаш бяха струпани отвесни каменни грамади, забили се в небето. Пред очите им бавно се откри брегът с остри скали и грамадни отломъци, подсказващи какви трусове е преживял островът в древни времена.
С излизането на „Океански бряст“ от протока се възцари мълчание. Херенденет отдалеч налагаше почтителност и спокоен размисъл. Всеки моряк, който можеше да отдели миг-два, опираше коляно в палубата и скланяше глава преди да докосне средата на челото си с десния показалец.
- Да, Лиана, пристигнахме - потвърди Ренерей и Ериан трепна - не бе чула стъпките на елфидата. - Скоро ще бъдеш с Ал- Дречар.
По гърба на Ериан плъзна тръпка - това име бе увековечено в легенди и прастари писания. Ал-Дречар поддържаха вярата в истинската магия. Те бяха Пазителите на Единството. Никой не се съмняваше, че е останала многобройна група, запазила предишните знания и след Разкола, когато от руините на общите дела се появили Четирите школи. Но Разколът бе настъпил преди повече от две хилядолетия и се смяташе, че защитниците на Единството постепенно са измрели, след като в Балея отново настъпили мирни години. От време на време се чуваха слухове, но ги обясняваха със сблъсъци на раз- лично заредена мана или капризи на природата. Никой обаче не бе успял да оспори убедително вярата, че има следовници на Единството.
А сега Ериан знаеше. И скоро щеше да се срещне лице в лице с онези, за които мнозина си мечтаеха да ги има, но още повече хора жадуваха те да са изчезнали отдавна.
- Колко са? - промълви тя.
- Остават само четири - отвърна Ренерей. - В твоята дъщеря наистина е последната надежда да продължим своето дело.
Тя плъзна длан по главата на Лиана, която вдигна глава да я погледне с усмивка, но скоро пак сви вежди.
- Нима умират? - учуди се Ериан.
- Те са много стари - кимна елфидата. - Чакат отдавна. Не биха могли да чакат още дълго.
Ериан забеляза сълзи в очите ѝ.
- Какво ли ще намерим там... - проточи, без да очаква отговор.
- Покой, доброта, чистота. И старост. - Този път в очите на Ренерей се мярна отчаянието. - Не бива да допуснем животът им да е бил напразен. Аз и другите от Гилдията виждаме как вехнат година след година. Дано тя да носи дарбата...
- Носи я - кимна Ериан, но се смути от изказаната пламенна надежда.
Лиана долови настроението на майка си и се притисна до нея. Отново рееше поглед към острова, който щеше да я приюти незнайно докога.
- Ренерей... - обади се Ериан. - Колко души служат на Ал- Дречар?
- Малцина сме - четиридесет и трима. Но нашите синове и дъщери ще продължат до деня, когато вече няма да сме нужни.'Служим им от много поколения, още от Разкола, и не сме загубили чувството си за чест. - Елфидата изопна рамене. - Ние сме Гилдията Дреч и няма да отстъпим, докато не изпълним дълга си. Това е над всичко.
Тя се обърна към Херенденет, поклони се и докосна челото си с показалец.
Пуснаха котва на около четвърт миля от неприветливия северен бряг. Само най-издръжливи бурени бяха успели да впият корени в пукнатините по внушителните скални стени, а вълните се пенеха в прибой по неподатливите тежки камъни. В небето кръжаха няколко птици, крясъците им се губеха във вятъра.
Щом корабът спря, екипажът се зае да спусне на вода трите дълги лодки, вързани здраво на палубата. Пуснаха през борда мрежи и въжени стълби за слизане и сваляне на товари. Набързо подредиха в две от лодките багаж и припаси, във всяка седнаха четирима гребци и кърмчия. Подканиха Ериан да се спусне в третата лодка, бледата и притихнала Лиана се настани на широките рамене на Трюун. Елфът ловко я свали в лодката, която щеше да ги превози до брега.