Гребците напънаха мощно веслата и трите малки съда се устремиха към брега, на който привидно нямаше къде да се стъпи. Но щом заобиколиха издатина, невидима от кораба, доближиха малка полегата площадка от чакъл. Оттам започваше пътека, която криволичеше по стръмнината и изчезваше в тесен пролом. Ренерей помогна на Ериан и Лиана да стъпят на сушата и се засмя, когато двете се вторачиха в краката си, измокрени до коленете.
- Малко остава, само да се покатерим - насърчи ги тя. - Моряците ще носят вещите ни.
Личеше колко грижливо е поддържана пътеката - дългите плитки стъпала, старателно врязани в скалата, се проточваха на зигзаг по склона, за да щадят вървящите нагоре.
По едно време Ериан се озърна и осъзна с каква могъща илюзия е забулен островът. Нямаше никакви сурови канари. Все пак на брега не беше лесно да се стъпи заради рифовете, но височината на всеки зъбер бе преувеличена смайващо. А навътре островът се простираше към заоблено възвишение, заобиколено от пищната зеленина на гори, които задържаха под клоните си дневната топлина. Стихнеше ли бризът, влагата във въздуха натежаваше и Ериан усети как капки пот се стичат по цялото ѝ тяло.
До нея Лиана припкаше, стиснала куклата си, и си напиваше нещо със съсредоточено изражение.
- Добре ли си, скъпа?
Ериан плъзна ръка по главата ѝ.
- Да.
Момичето избърза напред и хвана ръката на Ренерей. Майката гледаше дъщеря си, която се засмя на нещо, и за миг си пожела момиченцето да не носи такова бреме в себе си. После надделяха угризенията - нали самата Ериан бе поискала да бъде така? И макар че целта беше величава, дотогава им предстояха тежки несгоди. Разбира се, Лиана не бе имала право на избор. Ериан вече скърбеше за детството, с което Лиана скоро щеше да се прости.
Детето пусна ръката на Ренерей и избърза напред. Скри се зад завой на пътеката, обрамчена с дървета. Щом чу как песничката на дъщеря ѝ секна изведнъж, Ериан ускори крачка. И още преди писъкът на Лиана да прониже ушите ѝ тя тичаше.
3
Четири години след оттеглянето на западняците градът на Школата Джулаца си възвръщаше постепенно предишния облик... с една съществена разлика.
Илкар стоеше върху наполовина срутената крепостна стена и се въртеше бавно на пети, за да огледа навсякъде, а вятърът рошеше черната му коса, спускаща се до раменете. Дървените укрепления, издигнати от нашествениците в покрайнините, отдавна бяха съборени и с гредите и дъските се възстановяваха къщи, дюкяни, общински сгради и странноприемници - всичко, което племенните воини бяха опожарили и разрушили в кратките дни, докато владееха града. Виждаха се черните петна от огъня по камъните, използвани отново в зидовете. Жителите, избягали или поробени, се върнаха като приливна вълна след бягството на западняците. Днес градът, доскоро порутен, пак преливаше от жизненост.
Илкар леко поклати глава, когато за пореден път се вгледа в някои постройки. Най-благите думи, с които би ги обрисувал, бяха „твърде пищни“. Но и той не искаше да отрече, че извитите в спирали шпилове, белокаменните кулички и декоративните арки сякаш излъчваха собствена енергия. Само се питаше какво ли мислят за някои от творенията си онези, които ги бяха строили с такъв замах.
Техният порив и може би малко пресиленото въодушевление обаче бледнееха пред очертанията на Школата. Не че и отначало беше така. Веднага след оттеглянето на западняците градът хвърли огромни усилия за Школата, докато се бореше да преодолее потреса. Всички виждаха как е опустошена от врага и през първите месеци тук вреше и кипеше от стремеж да я възстановят. От развалините се издигнаха жилищни и административни сгради, кухни и складове, изследователска зала, библиотека - уви, печално празна засега, ако не се броят някои от писанията на Септерн. Илкар ги донесе, след като затвориха разкъсването, хвърляло своята мрачна сянка.
Но работата край нямаше, все повече бежанци се завръщаха в Джулаца и усилията се прехвърлиха към възраждането на града, както беше редно. За жалост щом животът потръгна отново, на хората тук им беше твърде лесно да забравят още какво е нужно да направят за Школата.
Илкар обаче не можеше да си го позволи. Погледът му се спря върху новата библиотека. Да, свършиха много работа, и то добре, но още нямаха истинска Школа. Жизненонеобходимо беше да съградят наново зданието, което да заеме мястото на черната дупка с назъбени краища, ширнала се на триста стъпки по средата.