Кулата.
Илкар знаеше, че скритото в тази бездна плаши занаятчиите и строителите от града. Боговете му бяха свидетели, че и той се стряскаше понякога, но само от чудовищното злодеяние, довело до появата на този кратер. На дъното, под непроницаема черна мъгла, лежеше Сърцето, погребано от елфа Барас и други старши магове малко преди разгрома. За да върнат силата на Школата, трябваше да го извадят.
Толкова знания бяха скрити долу! Не само ключовите магически текстове, а и още по-важни чертежи и схеми. Без Сърцето не можеха да изградят Кулата, Залата за мана, домовете за възстановяване и лечение и още какво ли не. А без да събере достатъчно магове, Илкар нямаше надежда да върне Сърцето на повърхността.
Такива бяха тежките му мисли. Удари на чукове отекваха наоколо, прясна боя блестеше на слънце под ясната синева на небето и Илкар надушваше миризмата ѝ. Стърготини покриваха каменните плочи, залети от кръв преди години.
Но нямаше да успее да довърши начинанието. Не му стигаха магове, обучени в Джулаца, за да извършат необходимите заклинания. Подземните богове да са му на помощ... Трудно събра и достатъчно опитни магове, за да съставят нов съвет, а той все пак настоя, просто за да има някакъв ред. Не че толкова му се искаше да се нагърби с ролята на Върховен маг, но друг нямаше. Пък и славата от времето в отряда на Гарваните будеше уважение и му даваше поне малко предимство при преговори и пазарлъци.
По неволя разпрати вест, че призовава магове в града. Знаеше, че има възпитаници на Джулаца, пръснали се по континентите - също като него те рядко бяха навестявали Школата, но ѝ дължаха всичко. Погрияш се призивът му да стигне и до южния континент Калеюс - родните земи на елфите, където мнозина магове от Джулаца се бяха завърнали през годините и лишиха Балея от толкова скъпоценни сили. Само на боговете беше известно как и доколко тези елфи поддържаха магията в себе си. Илкар можеше единствено да се надява, че подготовката и знанията им не са занемарени с времето. Все по-ясно осъзнаваше колко необходими са му тези магове.
- Илкар! - разнесе се глас отдолу и той се наведе да погледне.
Фиона, с прибрана на кок коса и залепнал прах по изпотеното младо лице, отмяташе глава, за да погледне към стената. И тя беше изкусна в магията, но ѝ липсваше опит. Имаше късмет, че изобщо оцеля, когато западняците отблъснаха подкрепленията от Дордовер, с които тя идваше към града.
- Докъде стигнахте? - подхвърли отгоре Илкар.
- Завършихме металната обшивка на изпитателната зала. На някои от нас им се иска да проверят якостта ѝ. А и да освободим малко напрежението, сещаш се за какво говоря... Ще участваш ли?
Илкар се засмя. Не бе извършвал нападателно заклинание от четири години. Сви и отпусна пръстите си, после се надигна.
- Нямам нищо против.
Изтръска дребните каменни трошки от брича си и тръгна към стълбата.
Внезапно долови прилив на енергия и се взря в небето. Яростна мълния с цвят на слама разцепи безоблачното небе и след малко приглушеният тътен стигна до ушите му. Втори проблясък, после и трети прогониха покоя. Елфът сви вежди от тази стъписваща и тревожна гледка.
Тръгна надолу по стъпалата и си напомни да спомене произшествието, когато се съберат за вечеря. Надяваше се някой да обясни какво се е случило.
Незнайния воин седеше в кресло до спящия Джонас. Момчето прекара нощта по-спокойно от своя баща, който се прибра в дома си малко преди разсъмване. И макар че веднага се пъхна в постелята до Диера, за да подремне колкото може, в ума му неспирно се повтаряха думите на Дензър и прогонваха сънищата. Скоро и Диера се събуди от плача на бебето и стана да го нахрани и успокои. На Незнайния му омръзна да се върти в леглото и дойде в стаята на сина си, та поне жена му да отдъхне и да събере сили.
Седя така, докато хладните първи лъчи на слънцето осветиха Корина, слушаше тихото дишане на своето момче, родено преди шест седмици. Още го мъчеше леката простуда, която му причини болките в коремчето. Знаеше, че синът му е издръжлив и тези детски болести само ще са му от полза, когато възмъжее.
Гледаше как Джонас се мъчи да избута одеялото с ръчички и изведнъж го пронизаха страх и състрадание към Дензър, които бездетен мъж не би проумял. Дори не си задаваше въпроса какво би почувствал, ако собственото му дете изчезне някъде с майка си или без нея. Не се питаше и какво би очаквал от своите приятели, ако това го сполети някога.