Троун се притискаше към пръстта в кривата нацепена дупка, останала от изкоренен дъб. Погледът му шареше, в главата му цареше пълна бъркотия. Хвърчащите трески нямаше да го наранят или ослепят, падащите дънери нямаше да счупят костите му, но останалите от глутницата бяха беззащитни. Когато бурята се развихри ненадейно, половината обитатели на леговището загинаха, защото нямаше кой да ги предупреди.
Леговището, в което уж беше силата им, се превърна в гибелен капан. То бе изровено надълбоко под коренищата на гъсто израсли яки борове, но стихията ги разхвърли като сухи листа, корените пометоха кухините преди да изхвърчат, тежки стволове се стоварваха и забиваха надолу. Твърде много вълци бяха премазани до смърт, още повече бяха осакатени.
Троун се бе унесъл встрани от изтърбушената част на леговището. Сепна се, оповести с вой заплахата и се запровира между бягащите оцелели, за да види опустошението и да помогне на заклещените и ранените. Почти нямаше какво да стори. Кръв попиваше в пръстта, от пробитата козина стърчаха назъбени парчета от кости. Малцината, които още шаваха, нямаше да издържат дълго - телата им бяха смазани от срутената земя и прекършените дървета.
Бурята довършваше разрухата и Троун се втурна да бяга през единствената все още достъпна дупка. Всичко се срути в мига когато той излезе на повърхността. Но и навън нямаше избавление. Трески и отломки се забива^ха в живите, някои бяха слепи, други кървяха от няколко рани. Онези, които не си бяха намерили тутакси заслон, вече ги нямаше - ураганът ги отнесе.
Троун нададе жален вой и се притисна към земята, докато търсеше начин да спаси своята съсипана и втрещена глутница. Озърна се. Женските закриваха с телата си малкото оцелели вълчета, а мъжкарите, само четирима, молеха с погледи да ги изведе оттук.
Той усещаше злата свирепост на вятъра. Трябваше да се махнат. Стихията сякаш напираше от всички посоки и поваляше гората. Троун не чуваше нищо друго, освен шумната ѝ ярост, и знаеше, че тя ги е подгонила като набелязани жертви. Имаше само едно място, където им оставаше надежда да съхранят живота си, докато ураганът отмине. Чукарите, където глутницата се събираше преди лов, щяха да устоят.
Но дотам им оставаха около двеста разкрача. Почти непреодолимо разстояние в гора, където бурята реве и съска. Твърде рядко настъпваше затишие. Троун пак подуши въздуха. След малко вятърът щеше да отслабне.
Чакаше сразтуптяно сърце, напрегнал всяко мускулче.Ето - напорът на урагана понамаля. Поне даваше някакъв шанс. Хвърли се към присвитите женски, стисна със зъби козината зад врата на едно вълче, изръмжа гърлено на другите да не мърдат никъде и лудешки побягна към скалите.
Промъкваше се трудно, както и очакваше. От познатите пътеки и белези в гората не бе останало нищо. Всичко бе променено почти до неузнаваемост. Навсякъде над себе си виждаше небето, плътни тъмни облаци се трупаха като придошла река.
Короните на дърветата бяхаразръфани, пречупени или отнесени. Бурята бе струпала по земята какви ли не препятствия и щеше да ги разхвърля в убийствен бяс при следващия си напор. Само вроденият усет на Троун за посоката, засилен от бедствието и принудата да намери по-заобиколен път, му позволи да стигне до целта.
Скалите даваха поне мъничко завет и му се стори, че внезапно е прескочил от нощ в ден. Вятърът свиреше край каменните ръбове като надгробно песнопение, но между чукарите оредялата глутница можеше да се спаси. Троун остави вълчето, побутна с муцуна телцето на вцепененото същество и го близна по муцуната. Ръмженето на водача насърчаваше: „Стой тук. Ще се върна. “
И наистина се върна. Още пет пъти. По веднъж с другите вълчета и накрая с възрастните вълци.
Най-сетне успя да си отдъхне, докато ураганът ръфаше останките от Трънливата гора. Взираше се в четиримата мъжкари, двете женски и петте вълчета, всяко на по-малко от два сезона.Адоскоро глутницата наброяваше повече от четиридесет... Той щеше да ги опази, за да се множат отново. Но първо настъпи времето да жалее.
Вдигна глава и започна да вие към небето.
Ериан не се зае да успокоява Лиана, докато не останаха сами в една от стаите на необичайното здание, което беше дом за Ал-Дречар. То се намираше между бълбукащ поток и гъста палмова гора, отпред изглеждаше като изумително струпване на дървения и каменни плочи. Привидно бе изградено хаотично, но може и замисълът на създателите му да е бил такъв, а изяществото вътре спираше дъха.