1
Покритата с чергило каруца трополеше към Ястребови зъбери по обраслите коловози на коларския път край гората. Колелата подскачаха по камъните, дървенията скрибуцаше, металните нитове скърцаха. Коларят подканяше двата си коня да побързат, плющеше с поводите и подвикваше насърчително, а животните теглеха неустойчивия товар с такава скорост, че краят беше неизбежен.
Но имаше време дотогава.
Всеки подскок по неравностите раздрусваше коларя, Който изви глава да погледне през рамо. През облака прахоляк зад каруцата виждаше, че онези приближават. Шестимата конници бързо скъсяваха разстоянието, не им пречеше теренът, спъващ колелата.
От половин ден гледаше как го настигат, зорките му очи ги откриха почти в същия миг, когато го забелязаха и подгониха. Отначало не се наложи да се носи толкова шеметно напред, но с отминаването на следобеда пролича, че преследвачите са готови да изтощят конете си до смърт, за да го настигнат. Нищо изненадващо. Това, което те очакваха да намерят под чергилото, струваше далеч повече от живота на няколко ездитни животни.
Той пак се загледа с усмивка в пътя отпред и разтръска поводите. С наближаването на здрача по ясното небе плъзваха облаци. Коларят се почеса по брадичката и огледа конете си. По хълбоците им се стичаше пот, те мятаха глави и в усилията си да теглят по-бързо притискаха уши към главите си и се блещеха.
- Добре се справихте - похвали ги той.
Дадоха му толкова време, колкото му бе нужно.
Пак се озърна. Онези бяха на стотина крачки зад него. Глух удар оповести долитането на първата стрела. Той си пое дъх. Моментът бе настъпил.
Сгушил глава в раменете си, коларят пусна поводите и се метна върху десния кон. Тутакси усети през панталона колко е сго- рещено тялото му, чуваше тежкото му дишане.
- Кротко сега, кротко... - промърмори тихо.
Потупа шията на коня и извади кинжала си. Острието бе наточено и с един замах сряза хамутите. Смуши с пети животното и то отскочи надясно от каруцата, в която остана впрегнат другият кон. Каруцата рязко забави ход и кривна вляво. Мъжът се надяваше да не се преобърне.
Отвърза юздата от рога на седлото, наложи волята си на коня и наведен над шията му препусна встрани. А когато чу викове зад гърба си, дръпна юздата и се обърна.
Враговете бяха при каруцата с отметнато нагоре чергило. Кръжаха наоколо и гневно се обвиняваха един друг. Той знаеше, че и те го виждат, но нямаше значение. Вече не можеха да го хванат, но още по-важно беше, че ги отклони от тяхната цел. Половин ден бяха преследвали празна каруца.
Но нямаше време да се хвали сам. Успя да подлъже шестима хапльовци, а далеч по-хитроумни врагове продължаваха преследването. Те нямаше да се издадат толкова лесно.
Ериан се взираше в дъщеря си, която дремеше неспокойно в скута ѝ, и за пръв си зададе въпроса дали не е постъпила непоправимо глупаво. Първият им ден в Трънливата гора мина леко. Лиана беше с ведър дух, двете си тананикаха песнички за пътешественици, докато вървяха на юг. Осеяната със слънчеви лъчи гора лъхаше на чиста, приветлива свежест. Първата нощ беше същинско приключение за момичето - спа на открито, завита с наметалото на майка си и пазена от заклинания против натрапници. А когато Лиана се унесе, Ериан стори още нещо - настрои усета си към спектъра на маната в търсене на признаци, че не всичко е наред.
Не защото очакваше някаква опасност през тази нощ. Разчиташе, че онези от Гилдията знаят какво вършат и ще ги закрилят. И макар че в Трънливата гора се навъртаха вълци, не бе известно да налитат на хора. Впрочем като магьосница от Дордовер тя можеше да се предпази по-добре от почти всеки друг.
Но през втория ден настроението се промени. Навлязоха в горските дебри, покровът от клони и листа над тях се сгъсти и повечето време вървяха в сенките. Ободряваха се само когато слънцето проникваше до земята около краката им. Разговорите и песните се накъсваха, а накрая секнаха. Ериан се мъчеше да измисли какво да каже на своята все по-настръхнала дъщеря, а и откриваше, че думите сякаш се плъзгат покрай ушите на Лиана, виждаше уплаха в очите ѝ.
Трябваше да си признае, че същите чувства спохождат и нея. Разбираше - или поне си внушаваше, че разбира - защо се налага да вървят сами. Но доверието ѝ в Гилдията чезнеше бързо. Очакваше някой да ги потърси, а това все не се случваше. И сега всяко припукване на съчка или проскърцване на клон я сепваха. Ослушваше се напрегнато за птичето чуруликане и се опитваше да разсее с него Лиана. Излъга я, че когато птиците пеят, не може да има опасност наоколо.