Не че Ериан успя да обърне внимание на подробностите, които можеха и да почакат. В момента бе прегърнала своята хлипаща дъщеря и се питаше ще успее ли някога да я примами извън прекрасната стая, подредена точно както Лиана би желала.
Ериан си признаваше, че и самата тя се уплаши, когато ги зърна - високи и мършави, с развети светли роби, а в телата им като че личеше всяка кост. Ренерей се опомни първа - грабна вцепенената Лиана и нахълта вътре с нея. Ериан последва елфидата, но намери време да вдигне изтърваната кукла и да промърмори извинение към омърлушените Ал-Дречар.
По оцветените в блед оттенък на жълтото стени бяха нарисувани махащи с лапи усмихнати мечета и увлечени в игри зайчета. Три лампи с абажури излъчваха меко сияние. Освен удобното легло и ниското дървено бюро, имаше кресло и диванче с размери, подходящи за дете. Дебели килими покриваха дървения под. Запалени свещи насищаха въздуха със свежо горско ухание.
Но Лиана не поглеждаше към стаята, хлипането ѝ чак сега затихваше, а тялото ѝ още потреперваше.
- Стига, миличка, мама е с теб. Никой няма да ти направи нищо лошо - прошепна Ериан и докосна с устни челото ѝ. - Точно така, укроти се. По-спокойно.
- Мамо, призраците махнаха ли се? - смънка детето, притиснало лице в гърдите ѝ.
- О, скъпа, та те не са призраци, а твоите приятелки.
- Не са! - изхленчи Лиана и пак се разплака. - Те не са старите жени. Призраци са.
Ериан я разбираше, но ветреещите се роби бяха много удоб- но облекло във влажната жега. Знаеше и че на старини елфите оставят косите си дълги според обичая. Мускулите и мазнините в телата им намаляват, но тази привидна слабост е измамна. Четирите елфиди, които ги посрещнаха, бяха изумително стари. Тяхната външност несъмнено беше като сбъднат детски кошмар. А Лиана бе сънувала предостатъчно кошмари.
- Аз съм с теб - повтори Ериан. - Нищо ти няма. Ти си моето смело момиче.
Галеше я по главата и накрая момичето се отдръпна да я погледне. Бузите му червенееха от притискането в майчината гръд. Ериан се усмихна.
- Я се виж каква си! - укори я меко и изтри влагата от лицето на дъщеря си с отдавна приготвената кърпа. - Още ли си уплашена?
Лиана завъртя глава, но каза:
- Мъничко. Мамо, не ме оставяй сама.
- Никога няма да те оставя, мила. Искаш ли да спиш довечера при мен или аз да спя в твоята стая?
Дъщеря ѝ за пръв път погледна какво има наоколо и по изопнатото лице се мярна сянка на усмивка.
- Хубава стая.
- Твоя е, ако поискаш.
- А твоята къде е?
- Ще уредя да е до твоята, за да чуя, когато ме повикаш. Съг- ласна ли си?
Лиана кимна. Някой потропа на вратата и след миг Ренерей надзърна в стаята.
- Как сме?
- Влез - покани я Ериан. - Благодаря, вече сме много по- добре.
Елфидата бе облякла широк платнен панталон и вълнена риза. Ериан се спомни, че двете с Лиана още не са се отървали от прахоляка и засъхналата пот след пътуването.
- Чудесно - подхвърли Ренерей, като внимаваше да не ги доближи прекалено. - Те нямат търпение да се срещнат с теб - каза на Лиана. - Не разбраха защо се уплаши така.
Ериан сви вежди.
- Значи отдавна не са се занимавали с деца. Предполагам, че си им обяснила какво стана.
- Доколкото можах - кимна елфидата и се подсмихна. - Сега носят по-обикновени дрехи - подхвърли през рамо, когато прекрачи към вратата. - Когато сте готови, елате. Ще ви чакам отпред.
- Благодари им, че не се опитаха да проникнат в съзнанията ни - подхвърли Ериан. - Предвидливи са.
- Може да не разбират детските страхове, но не им липсва съвест - отвърна Ренерей. - Не позволявайте тяхната външност да определя представата ви за тях.
- Ако имаше друг път, щях да избера него - каза Незнайния, спрял пред своя дом.
Следобедът вече иреваляше и Дензър беше на седлото. До- рестата кобила усещаше нетърпението му и пристъпяше от крак на крак.
- Вече успя да ми втълпиш това - сопна се Диера.
Лицето ѝ беше зачервено от плач. Остави Джонас вътре, не искаше да разстрои и детето.
- Не говори така - помоли Незнайния. - Помисли как щях да се чувствам, ако ти и Джонас бяхте изчезнали. Щях да очаквам същото от другите в отряда.
- О, наясно съм и с проклетото ти чувство за чест, и с проклетия ви кодекс. А какво ще кажеш за обещанията, които даде на мен?! - изсъска тя, за да не чуе Дензър.
Какво да ѝ отговори? Знаеше, че нарушава дадената дума, и това го измъчваше. А отначало му се стори, че тя го разбира. Любиха се нежно и страстно. Но когато лежаха блажено отпуснати, сълзите ѝ му подсказаха, че раздялата ще е тежка. Свадата събуди Джонас и само неговото хлипане ги накара да млъкнат. Тъй се стигна и до това хладно сбогуване.