Млъкна и се загледа в лицата им, а Вулдарок претегляше наум мълчанието, породено от тези думи.
- Привлякох вниманието ви, а? - подхвърли Селик. - Черните криле виждат всичко, така ще бъде и занапред. Не забравяйте това, могъщи членове на Кворума. Както и вие вече сте се уверили, Ал-Дречар не са само легенда. Все още не ни е известно къде се намират, но ако обединим усилията си, ще научим, повярвайте ми.
- Ако си въобразяваш, че ще изтърпим да вършим нещо заедно е Черните криле - заръмжа Бериан, лицето му пламтеше от ярост, - значи си загубил и малкото разсъдък, който си имал!
Селик вдигна рамене, усмивката загрози още повече съсипаното му лице.
- Щом е тъй, убийте ме, но няма да научите какво знаем ние. Лошото за вас е, че нямате време. Ами ако се окаже, че говоря истината? В късна доба из кръчмите на Дордовер вашите магове бърборят повечко, отколкото би ви се искало. До ушите ни стигнаха твърде интересни приказки. Да, твърде интересни.
- Селик, едва ли си дошъл тук да ни помогнеш, без да поискаш нещо в замяна - вметна Вулдарок. - Кажи какво е то.
- О, Вулдарок, ти не си толкова недосетлив, колкото подлъгва външността ти! Лесно е да се обясни. Вие искате момичето да е при вас, за да го подготвяте, контролирате... или да се разпоредите инак със съдбата му. Така да бъде, ще ви помогна да си върнете малката. Но в замяна ще получа вещицата, която ми причини това. - Селик посочи страшните си белези. - Дайте ми Ериан Маланвей.
Сред изригналите викове на възмущение не се чу подхилването, което Вулдарок си позволи.
4
Ренерей поведе Ериан и Лиана в широк коридор, облицован с. дърво, по чиито стени бяха окачени картини. Продължаваше цели седемдесет крачки до обикновена двукрила врата, пред която на стража стояха елфи от Гилдията. Прозорците отдясно откриваха изглед към осветена от фенери градина. Щом видя какво има отвън, Лиана забрави страховете си и притича към най-близкия прозорец, омаяна от фенерите, които вятърът полюшваше.
- Колко голямо е това място? - промълви Ериан, застанала до дъщеря си.
Взираше се през клоните на дърветата към друга част от сградата, отдалечена на стотина крачки.
- Не е лесно да се отговори на този въпрос - отвърна Ренерей. - Съществува още от времето на Разкола, а пристрояването не е спирало почти никога, дори когато е имало малцина обитатели. Май вече покрива по-голямата част от склона на хълма. Ако полетиш да разгледаш отгоре, ще видиш всичко, стига да останеш в обсега на илюзията. Достатъчно е да ти кажа, че макар сега да е дом само на четирите, някога тук са живели около осемдесет.
- Но какво се е случило?
Ериан накара Лиана да се откъсне от прозореца и продължиха край стари избледнели картини, на които бяха изобразени горящи градове, многолюдни пиршества и лов на елени. Странна сбирка...
- Според мен са били нехайни в грижите за приемствеността и почти изпуснали момента. Както и ти знаеш, много трудно е да възпиташ истински последовател на учението. Скоро броят им започнал да намалява, защото някои не искали да прекарат целия си живот тук. Колкото и голямо значение да имало делото, волята за продължаването му отслабвала. Кой може да обясни това...
Стигнаха до вратата, която се отвори за тях. Затаиха дъх, щом зърнаха огромната тържествена зала в червено и бяло, цялата в полилеи и огледала. Но прахът подсказваше, че отдавна не се използва за празненства.
- Нека те ти разкажат останалото - рече Ренерей и ги поведе надясно през залата към невзрачна врата.
Почука и ги въведе в малка трапезария с ламперия и портрети на елфи. Около отсрещната половина край дълга маса се бяха настанили четири престарели жени. Говореха си, когато Лиана влезе, вкопчена в крака на майка си.
- Всичко е наред - прошепна ѝ Ериан, - аз съм с теб, а те са наши приятелки.
За пръв път можа да усети колко величави са Ал-Дречар. Изобщо не се съмняваше, че е застанала пред най-могъщите магьосници в Балея. Лицата им издаваха умора от живота, но надделяваше решимостта да продължат, да постигнат онова, което щеше да осмисли многото преживени години. Такива щеше да ги запомни.
А наглед бяха просто елфиди на преклонна възраст, доста приветливи, макар и със сурови изражения, наложени от оскъдната плът. Ериан виждаше дълги бели коси, костеливи пръсти, мършави шии и пронизващи очи. Но когато една от тях заговори, гласът ѝ действаше като мехлем върху кървяща рана и уталожваше безпокойството.