- Седнете, моля ви. Нека хапнем. Ти, дете мое, сигурно си уморена и уплашена след дългото пътуване. Няма да те държим тук Дълго. Майка ти може да поостане, стига да не си против.
Лиана намери сили да се усмихне, докато Ериан издърпваше стол срещу елфидите и я подкани да седне. Ренерей избра място между тях двете и Ал-Дречар.
- Няма да сторите зло на мама... - неуверено каза Лиана, вторачена в синята покривка.
- Изобщо не сме помисляли - увери я друга елфида. - Твърде дълго чакахме, за да допуснем да ви навредим. - Тя плесна с ръце. - Запознаването може да почака, първо храната.
През врата отляво влезе стройна жена на средна възраст, понесла голям съд, над който се кълбеше пара. Зад нея момче на не повече от дванадесет години крепеше в ръцете си широк поднос с паници и панери с хляб. Поднесоха първо на Лиана гъста супа, от която се носеше такова благоухание, че стомахът на Ериан закъркори.
- Яж, мило дете - подкани една елфида.
Лиана топна коричка хляб в супата, духна и я сложи предпазливо в устата си. Веждите ѝ се извиха.
- Вкусно е.
- Не се изненадвай толкова! - засмя се майка ѝ. - Убедена съм, че и тук имат умели готвачи.
Мина малко време в усърдно поглъщане на гозбата преди Ренерей да се прокашля сдържано.
- Мисля, че достатъчно отлагахме запознанството. Ериан, Лиана, за мен е голяма чест и удоволствие да ви представя Ал- Дречар. Вдясно от мен е Ефимер-Ал-Ериама, след нея са Авиа- на-Ал-Исанди, Клирес-Ал-Хет и Мириъл-Ал-Анатак.
Тя кимна почтително на всяка от четирите старици.
- Ох, Ренерей, държиш се толкова официално! - прихна Клирес. - Все едно сме безкрайно високомерни.
И другите Ал-Дречар се подсмихваха, а Ренерей се изчерви.
- Моля ви, Ериан и Лиана - продължи старата жена, - нека бъдем за вас Ефимер, Авиана, Клирес и Мириъл, макар че ще ни чуете да се назоваваме и с други имена. За нас ще е приятно да ни наричате и с тях.
На Ериан ѝ олекна така, както не се бе случвало от много дни. Не забравяше за могъществото на стариците, нито за несъмнено поддържаната от магия жизненост у тях, но от друга страна просто си бяха много възрастни елфиди и това някак успокояваше.
Оглеждаше ги, докато всички дояждаха супата, и първо откри, че стъписващо си приличат. Предположи, че е неизбежно, щом живеят в такава близост от незнайни години - стигнали са до еднакви обноски и жестове, склонности в облеклото и дори външност. И макар чертите на лицата им да се различаваха, както и цветът на очите, очакваше Лиана да ги разпознава трудно в първите дни.
- Отдавна живеете заедно, нали? - подхвърли Ериан.
Клирес се усмихна.
- Много отдавна - потвърди тя. - Повече от три столетия.
- Какво?! - сащиса се Ериан.
Знаеше, че елфите понякога живеят извънредно дълго, но триста години... Твърде необичайно. Невъзможно!
- Чакахме тук, взирахме се в различните спектри на маната, съхранявахме силата си и крояхме планове за идването на онзи, който би могъл да продължи по Пътя - рече Авиана с усмивка, в която прозираше печал. - И започнахме да се отчайваме.
- Колко се проточи очакването ви?
- Триста и единадесет години. Откакто се родиха бебетата Мириъл и Септерн.
Ериан зяпна. Не се изненада кой знае колко, че Септерн е принадлежал към Ал-Дречар, но тази липса на нови последователи...
- И оттогава никой друг?!
- О, дочувахме мълва, надеждата ни припламваше и гаснеше повече пъти, отколкото са годините в досегашния ти живот - отвърна Клирес. - Но да оставим това за по-късно. Виждам, че хубавата ти дъщеричка клюма, а ние трябва да си поприказваме с нея преди да заспи. Денят беше изморителен за нея.
Ериан се озърна. Лиана побутваше с лъжицата един залък в остатъците от супата.
- Лиана, тези дами искат да говорят с теб. Съгласна ли си?
Детето кимна.
- Да не се притесняваш, мила? - попита майката.
- Мъничко - призна си Лиана. - И съм уморена.
- Знам, скъпа. Скоро ще си бъдеш в леглото.
Ериан кимна на Ал-Дречар.
- Лиана? - меко прозвуча гласът на Ефимер и момичето вдигна глава да погледне приветливото лице на старицата. - Добре дошла в нашия дом. Надяваме се да бъде и твой дом за малко. Искаш ли?
- Ако мама остане, искам.
- Разбира се, че ще остане, мило дете. Нали, Ериан?
- Разбира се - потвърди майката.
- Сега ме чуй, Лиана - малко по-настойчиво продължи Ефимер. - Знаеш, че носиш магията в себе си, нали? - Момичето отново кимна. - Знаеш и че в предишния ти дом тя започна да ти причинява страдания, а твоите учители вече не успяваха да помогнат. Затова проникнахме в главата ти и в твоите сънища. За да ти помогнем. Разбираш ли?