- Да си лягаме - подкани Клирес. - Дойде времето за усилен труд и съхранение на силите. А сънят е лечител на ума.
- Ще си допия виното - промълви Ериан, която не вярваше да я споходи сън.
Отпи глътка, взряна в Ал-Дречар, които взаимно си помогнаха да станат от столовете и бавно се затътриха към вратата. Ефимер се гърбеше, Мириъл накуцваше, Клирес леко залиташе, Авиана пък несъмнено страдаше от болки в коленете.
Четири стъписващо стари жени, които си говореха полуглас- но, докато отиваха в покоите си нейде из огромната постройка.
Ериан си наля още една чаша вино и вдъхна наситения плодов аромат. Какво направи, по дяволите? Поверяваше живота на дъщеря си в ръцете на четири вещици, които сякаш щяха да издъхнат след миг-два. Казваше си, че би трябвало да е безумие, но всъщност нямаше по-разумно решение. Най-сетне прозря, че е открила цел за себе си и шанс за Лиана.
Може би все пак щеше да спи спокойно.
5
Илкар се събуди от привичните удари на чукове из Школата. По миризмите личеше, че пак предстои сух ден, а около леко издуващите се пердета проникваха ярки лъчи. В леглото до него Фиона се обърна с лице към стената. Той се усмихна, както се случваше всяко утро след първото изпробване на изпитателната зала преди пет дни.
Тогава направо се развилняха. Сложиха греди, грубовато издялани в подобия на западняшките владетели, членовете на Кръга на седемте в Ксетеск и Кворума на Дордовер. После се редуваха в унищожението им, приложиха находчиво разнообразие от огнени и ледени заклинания, подготвени добре или по- зле според уменията на всеки.
Двадесет магове освобождаваха в опустошителни стихии разочарованията, трупащи се седмица след седмица. Зрелището си го биваше, магически огън отскачаше от стените, ледени игли цепеха дърво на трески и образуваха огромни висулки в далечните ъгли на залата, а после огънят ги превръщаше в гъсти изпарения. Когато не извършваше заклинания, Илкар бе готов да вдигне щит пред онези, които не умееха да насочват магията съвсем точно.
През цялата вечер чувстваше близостта на Фиона и по време на гуляя по-късно все я прегръщаше, а тя отпускаше глава на рамото му. Макар и леко замъглено си спомняше усмивката и примамливо разкопчаната ѝ риза.
Разпаленият от почерпката секс беше лудешки приказен, но Илкар признаваше пред себе си, че тези часове се сливаха смътно в паметта му. Прекрасно беше отново да усети до себе си женско тяло, дори да не е на елфида.
Щом им олекна малко от махмурлука, Фиона побърза да разсее смущението му. Елфите твърде рядко си позволяваха любовни връзки с хора - много по-дългият живот им носеше неизбежна покруса. Случваше се елфът, загубил любимата, да се самоубие.
- Мисля, че и двамата не очакваме това да продължи прекалено - каза му тя. - Но сега се нуждаем един от друг. Просто се наслаждавай и не умувай излишно за утрешния ден.
Илкар не знаеше дали самата Фиона си вярва, а страстта им в последвалите нощи беше неутолима. Но тя беше права. Тази връзка го подтикна да погледне всичко по новому. Той се бе оставил да затъне дотолкова във възстановяването на Джулаца, че целият свят наоколо бе избледнял за него. Фиона му напомни как да разведри душата си и Илкар откриваше, че я обиква поне заради това.. . ако думата „любов“ подхождаше за тях двамата.
В тези дни вече отправяше поглед отвъд простото изграждане на зданията към по-далечните цели - възраждането на духа на Школата. Толкова работа имаше тепърва, за да привлече отново магове в Джулаца, да помогне за истинското възстановяване. Сега разбираше, че му предстои дълго пътешествие, за да разпръсне сам вестта, че неговата Школа по магия се е върнала към живота.
Но в момента Школата още тънеше във вцепенение и неговото място беше тук. Наведе се, целуна унесената Фиона и скочи от леглото, за да навлече набързо зеления брич и грубата работ- на риза. Обу здрави високи ботуши, среса косата си с пръсти и подтикнат от глада се запъти през двора към трапезарията.
Личеше, че денят ще е хубав. Слънцето бе изгряло преди час и той погледна към покрива на библиотеката, където вече кипеше работа. Както винаги поспря до ямата, скрила Сърцето, и се замисли за най-тежката си задача.
Някой ден то отново щеше да се покаже на дневна светлина и тогава биха могли да погребат с почит телата на загиналите в Кулата, сред тях и Барас. Илкар се помоли на боговете да му дарят силата да се справи.