Стараеше се да запази усмивката на лицето си, обаче знаеше, че не е убедила докрай момичето в необходимостта да продължат нататък. Малката ѝ дъщеря се умори и към края на следобеда спряха. Ериан се облегна на покрито с мъх дърво, а Лиана задряма. Горкото дете! Едва на пет години е принудено да се спасява с бягство, без да проумява защо.
Ериан погали дългата черна коса на момичето и побутна настрани куклата, която опираше в бузата ѝ. Загледа се към гората. Шумоленето на ветреца между дърветата и поклащането на сенките ѝ се струваха някак злонамерени. Въображението ѝ показа прокрадваща се вълча глутница и тя тръсна глава, за да се отърве от видението. Но някой наистина ги дебнеше. Ериан ясно долавяше това. Не успяваше да прогони мисълта, че вървящият подире им не принадлежи към Гилдията.
Сърцето ѝ изведнъж се разтуптя и я обзе паника. Пред нея се мяркаха сенки, оформяха се в човешки силуети и избягваха извън полезрението ѝ точно преди да ги различи. Устата и пресъхна. Защо се озоваха тук?! Жена и малко дете, преследвани от сила, на която не можеха да се опълчат. И повериха живота си на чужди хора, които несъмнено вече са ги изоставили.
Колкото и топъл да бе следобедът, Ериан се разтрепери и разсъни Лиана, чийто поглед потърси утеха в очите на майката, но не я откри.
- Мамо, те защо само гледат отстрани? Защо не ни помагат?
Ериан мълчеше, момичето повтори въпроса и добави:
- Не ни харесват ли?
Жената се засмя и погали дъщеря си по косата.
- Че може ли някой да не те харесва? Мисля си, че се налага да обикалят наоколо, за да не успее никой да ни издебне.
- Мамо, а кога ще стигнем?
- Скоро, мила. Скоро. И тогава ще си отдъхнеш. Сигурно вече сме близо.
Но думите прозвучаха пресилено и в собствените ѝ уши, а вятърът в клоните сякаш нашепваше за гибел.
Лиана я изгледа строго, макар че брадичката ѝ потрепваше.
- Мамо, тук ми е неприятно.
Ериан сгуши глава в раменете си.
- И на мен, скъпа. Искаш ли да си намерим по-хубаво място?
Лиана кимна.
- Няма да позволиш на лошите хора да ме хванат, нали?
- То се знае, че няма.
Помогна на дъщеря си да се изправи, намести раницата на гърба си и пак поеха на юг, както им бяха заръчали. Докато крачеха забързано, наплашени от невидимите опасности наоколо, Ериан се мъчеше да си припомни как биха се отървали от преследвачи Незнайния воин или Троун. Те щяха да внимават къде стъпват и да оставят фалшиви следи, заблуждаващи врага за посоката. Дори поумува не може ли да носи Лиана под Невидимо було, за да не ги зърне никой. Това би изцедило силите ѝ...
Подсмихна се невесело. Тази непривична за нейната дъщеря игра поне за малко щеше да отвлече вниманието ѝ, но залогът беше твърде голям.
Онези се промъкваха доста умело в гората, но очите на елфите не пропускаха нищо под сенчестия покров на листака. Ренерей си призна, че ловкостта им я изненадва - движеха се безшумно, стараеха се да не оставят никакви следи. Дори одобряваше резките криволици в прокрадването им - опитваха да прикрият посоката, в която са се запътили.
И биха успели да се отърват от почти всеки друг следотърсач. Но Ренерей и Трюун бяха израснали в гората, откриваха и най- нищожната промяна, причинена от минаващите хора. Сухо листо, прилепено от подметка към влажната пръст. Откъртено с рамо хлабаво парче кора на издайническа височина. Разместени парчета от съчка. А дори тези хора нямаше как да скрият мимолетната сянка, откроила се под сноповете слънчеви лъчи, завихряния- та във въздуха и по-тревожната гълчава на горските обитатели.
Ренерей водеше, Трюун охраняваше сестра си на двайсетина крачки встрани и малко по-назад. Двамата елфи вървяха по дирите цял ден и постепенно догонваха набелязаните жертви, но не допускаха те да доловят, че са преследвани.
Тя се промъкваше присвита, погледът ѝ шареше напред, всяко пристъпяне на кожените ѝ ботуши беше уверено и безшумно, а зелените и кафявите петна по наметалото, куртката и панталона я сливаха с нашарената от слънцето гора. Вече бяха близо до целта. Птиците, свили гнездо в хралупа на висока ела малко по-нататък, зацвърчаха неспокойно, а в изпръхналата пръст полека се изправяха стръкове трева, настъпени съвсем скоро от човешки крак.
Ренерей спря до широкия дънер на грамаден стар дъб и опря длан в него, за да усети енергията му, а другата ръка протегна с изпънати пръсти и даде знак на Трюун. Без да поглежда към него, знаеше, че се е скрил.