- Земите, които трябваше да претърсим, са обширни - сдържано отбеляза Вулдарок.
- Но при цялата ви безмерна мъдрост никой от вас не е бил толкова прозорлив, че да я опознае достатъчно и да се досети накъде би могла да се запъти? - Дензър цъкна с език и се чукна с пръст по слепоочието. За миг злорадо му олекна, че вижда Вулдарок толкова смутен. - Липсва ви усет, а? И накрая пратихте човек да ме доведе, та аз да разбера. Но толкова се забавихте... И защо?
Господарят на Кулата пак изтри лицето и ръцете си с кърпата, после я прибра.
- Колкото и близко да си свързан с Ериан и Лиана - подхвана той, - двете бяха под закрилата на Дордовер. Длъжни сме да се грижим за доброто си име, да се придържаме към правилата. Искахме да ги върнем без излишен... шум.
Вулдарок разпери ръце и насили устните си да изобразят усмивка.
Дензър поклати глава и повторно пристъпи към него, Вулдарок се дръпна сепнато, опря крака в кресло и тежко се тръшна в него. Лицето му пламна.
- Надяваш се да ти повярвам ли? - сопна се Дензър. - Пазили сте в тайна изчезването на Лиана, но това няма нищо общо със стремежа ви да не се изложите. Други са ви подбудите. Искали сте да я приберете обратно във вашата Школа преди дори да науча, нали? - Той се наведе над мокрото от пот лице и усети по бузите си топлия, леко вмирисан на спирт дъх. - Защо ли, питам се... Уплашихте се, че тя може да изникне изведнъж пред прага на друга Школа с по-способни магове?
Вулдарок пак разпери ръце, но по-нерешително.
- Лиана е дете с единствени по рода си дарби. А тяхното развитие трябва да бъде насочено правилно, за да избегнем крайно нежелателните последствия.
- Например пробуждането на способности, събрали магията на всички Школи? Не бих казал, че това е крайно нежелателно. - Дензър се подсмихна. - Ако това се случи някога, би трябвало да празнуваме.
- Вразуми се, Дензър! В Балея няма място за нов Септерн. Нито днес, нито когато и да било. Светът се е променил.
- Дордовер не може да говори от името на цяла Балея. Лиана може би ще покаже на всички ни пътя напред.
- Напред ли? - изсумтя Вулдарок. - Завръщането към Единството ще бъде крачка назад, приятелю от Ксетеск, пък и едно надарено дете още не означава такава крачка. Едно дете само по себе си е безсилно.
Старият маг от Дордовер изведнъж си прехапа устните.
- Само ако ѝ попречите да разгърне заложбите си... - понечи да се заяде Дензър, обаче гласът му спадна до шепот. - О, това ли било?! Ако ще боговете да се сгромолясат, Вулдарок, но падне ли косъм от главата ѝ...
Дебелакът се подпря с ръце и стана.
- Никой няма да ѝ стори зло. Успокой се. Ние в Дордовер сме магове, а не ловци на вещици. - Той пристъпи към вратата. - Но те съветвам да я намериш и да я доведеш тук. И то скоро. Повярвай ми, важно е за всички ни.
- Я се махай! - промърмори Дензър.
- Позволи ми да ти напомня, че се намираш в моята Кула! - озъби се Вулдарок.
- Разкарай се! - кресна магът от Ксетеск. - Нямате представа с какво си играете!
Той се отпусна на креслото си.
- Напротив. Мисля, че ще се убедиш колко ясно осъзнаваме положението - натърти Вулдарок преди да се затътри навън.
Дензър чуваше затихващите тежки стъпки в облицования с дърво коридор. Пак разгъна писмото, което те дори не бяха намерили, макар че Ериан не си бе направила труда да го крие хитроумно. Но той бе отгатнал, че му е оставила писмо. Както се бе досетил, че никой друг не го е открил. Да, никакъв усет нямаха...
Прочете писмото отново и въздъхна. Бяха изминали четири години и половина, откакто стояха заедно в полето пред къщата на Септерн. Но и до ден-днешен другите от отряда на Гарваните оставаха единствените, на които би разчитал да му помогнат. А те бяха малцина. Ериан изчезна, Троун може би още тичаше с глутницата си из Трънливата гора. Значи оставаха Хирад, с когото се скара твърде зле преди години и оттогава нямаше никаква вест от него, Илкар, който се бъхтеше до пълно изтощение сред развалините на Джулаца, и разбира се - огромният мъжага.
Дензър се засмя неволно. Да, той е най-важен. А можеше да стигне при него в Корина само за два дни, ако прелети цялото разстояние. Вечеря в „Гарвановото гнездо“ с Незнайния воин на чаша от червеното вино на Блекторн - това щеше да е приятно.
Реши да тръгне от Дордовер още призори. Пресегна се към звънчето, за да поиска да запалят камината. Имаше още много работа. Усмивката му се стопи. Маговете от Дордовер щяха да упорстват в издирването, а той не би рискувал те да се доберат първи до Лиана. Писмото го успокояваше, че това едва ли може да се случи, но как можеше да е сигурен? И тъкмо онези, от които Ериан бе търсила помощ, бяха заплаха за дъщеря му.