Имаше още нещо, и то твърде важно, което долавяше смътно, но все не успяваше да го извлече от подсъзнанието си. Беше свързано с пробуждането на дарбата...
Силен повей раздруса прозорците, но спря тутакси. Дензър вдигна рамене, седна до бюрото и започна внимателно да преглежда книжата по него.
Корина гъмжеше от хора. Търговията вървеше чудесно през цялото лято и не се усети голямо затихване с настъпването на новия сезон, само понамаляха пътешествениците и пътуващите работници, които се местеха на топло в Южния континент.
Две години след края на войната упорито се носеха слухове за още битки, повишаване на данъците и ново нашествие на западняците, но най-сетне спокойствието со завръщаше По доскоро пустите кейове и пазарища в града сега сякаш се тълпяха всички търговци, решени да се възползват и от най-нищожния шанс за печалба. Пазарите не затваряха до късно, денем и нощем акостираха все повече кораби, а в странноприемниците, гостилниците и хановете не бяха виждали такова оживление от годините на разцвет за Търговския съюз на Корина. Разбира се, разприте между бароните бяха започнали отново и за наемниците пак настъпиха добри времена. Но Гарваните вече не участваха в сражения.
„Гарвановото гнездо“, разположено недалеч от централния пазар, се пълнеше от ранни зори с поднасянето на закуската та чак до късна вечер, когато от печените прасета оставаха само костите и загоряла мазнина по шишовете.
Незнайния воин изпроводи последния пияница, затвори вратата и се обърна да огледа кръчмата. Зърна отражението си в едно от малките огледала, закрепени на колоните в залата. Колкото и късо да бе подстригана косата му, личеше как посивява до оттенъка на очите, обаче очертанията на челюстите му оставаха все тъй резки. А скритото под бялата риза и тъмнокафявия панталон могъщо тяло запазваше цялата си сила благодарение на упорити занимания. Тридесет и осем години... Не му тежаха, но пък той вече не участваше в битки. Имаше си предостатъчно причини да се оттегли.
Стражата удари клепалото, за да отбележи първия час от новия ден, но щяха да минат поне още два часа преди той да влезе през вратата на собствения си дом. Надяваше се Диера този път да изкара по-спокойна нощ с малкия Джонас. Болките в стомаха тормозеха момченцето и то беше доста сърдито през повечето време.
Незнайния воин с усмивка се върна при тезгяха, където Томас вече бе сложил две кофи с гореща сапунена вода, парцали и дълга дървена дръжка. Най-щастлив се чувстваше в миговете, когато нощем заставаше над люлката да погледа своя спящ мъничък син или се будеше до Диера с лъчите на слънцето, проникнали през прозореца на спалнята. Изправи килната табуретка и шумно отпусна длани върху тезгяха, изпод който се подаде Томас с бутилка гроздова ракия от Южните острови и две малки чашки. Сипа по глътка за двамата. Томас скоро щеше да навърши петдесет години и вече нямаше никаква коса по главата си, но очите му все така искряха под веждите, а високата му фигура беше гордо изправена и показваше желязно здраве.
- Да пием за поредната добра вечер - подаде той чашата на Незнайния.
- И за досетливостта да наемем още двама прислужници. С тях доста ни олекна.
Двамата бяха приятели от над двайсет години и поне през дузина от тях - съсобственици на „Гарвановото гнездо“. Чукнаха чашите си и отпиха. По една-единствена чашка късно вечер - неизменно спазваха този ритуал през последните четири години. Незнайния воин се бе сражавал цяло десетилетие редом до съратниците си от отряда на Гарваните тъкмо за да се наслаждава накрая на тези мигове от прекрасния живот без приключения.
Потърка лицето си и усети наболата през деня брада, после се озърна към вратата на задната стая, изрисувана с емблемата на Гарваните. Рядко я отваряха напоследък.
- Момко, май пак не те свърта на едно място? - подхвърли Томас.
- Така е - потвърди Незнайния, - но причината не е каквато си мислиш.
- Брей! - изви вежди по-възрдстнйят мъж. - Правичката да си кажа, все не можех да повярвам, че йакрая ще се укротиш и дори ще въртиш кръчмата заедно с мен.
- Защото не си очаквал да оцелея, а? - подкачи го Незнайния и взе кофа и парцал.
- Не съм се съмнявал нито за миг, но ти си скиталец по душа, Сол. Боец. Това ти е в кръвта.
Незнайния позволяваше само на Томас и Диера да го назовават с истинското му име на Закрилник, а дори когато те го изричаха, винаги се сепваше. Защото означаваше, че нещо ги е накарало да се тревожат за него. А и той сам си признаваше, че не се е укротил напълно. Имаше още работа за вършене в Ксетеск - трябваше да ги притиска, за да продължат с проучванията и да върнат свободата на онези Закрилници, които я пожелаят. Имаше и приятели, с които искаше да се види. Не отричаше поне пред себе си, че нескончаемото еднообразие понякога му дотяга, и копнееше да потегли на кон с вързаната на гърба му ножница на меча. Това желание му помагаше да се чувства жив.