— От няколко месеца, но на мен ми се струват години.
Кейт отпи от виното си. Идиотът зад бара й бе сипал лимонада вместо сода и зъбите й изтръпнаха от сладката течност.
— Работата ви е доста трудна, а? — подхвана тя.
— И миналата седмица я направи още по-трудна. Ужасна работа.
Джон пое още една яка глътка и се загледа в дъното на чашата.
— Така е. Ти ли откри трупа?
— Не, един от работниците. Горкото момче. Само на деветнайсет е. Взе си отпуск да се успокои.
— Разкажи ми какво стана?
Джон Дейвис пресуши чашата си.
— Ще ти взема още една — каза Кейт и стана.
Когато се върна, той чоплеше замислено поставката за чашата, изгубен в собствения си свят.
— Петер почистваше камъните отзад, за да могат машините да достигнат до другия ред с къщи — заговори той, без да вдига поглед. — Опитваше се да вдигне една от онези бетонни кашпи, където садят цветя. Казва, че започнал да я клати напред-назад и размърдал земята. Под нея зърнал малка кост. Толкова малка, че си помислил, че е на някакво животинче и я вдигнал. Тогава видял и другите. Чак тогава осъзнал какво е видял. Изпищя. Реших, че си е отрязал крак или нещо такова. Не бях чувал такъв писък.
— Трябва да е изпаднал в шок. Вероятно всички сте били шокирани — прошепна окуражително Кейт.
Събеседникът й кимна мрачно.
— Петер е много религиозен. Нали ги знаете какви са източноевропейците? Все си мислят за духове и призраци. Отидох и погледнах лично. Костите бяха толкова дребни. Приличаха на скелет на птица. Бяха увити в нещо, по тях имаше парчета хартия и найлон. Обадих се в полицията и те дойдоха веднага.
— Къде го открихте? — попита Кейт.
— Зад една ограда на градина, която разрушихме преди два месеца. Беше пред голяма стара къща на четири етажа със стаи и апартаменти под наем. Самата тераса изглеждаше сякаш ако я духнеш, ще падне сама.
Той стана.
— Трябва да се връщам на работа. Благодаря за почерпката, госпожо. И се разбрахме, без да ме цитирате, нали?
Тя се усмихна и пое подадената й ръка.
— Разбира се. Благодаря ти, че поговори с мен, Джон. Много ми помогна. Мислиш ли, че Петер ще ми разкаже нещо? Просто искам да проверя някои подробности.
— Съмнявам се — отвърна Джон.
— Би ли му дал телефонния ми номер, в случай че реши да се свърже с мен? — каза тя и му подаде визитната си картичка.
Джон Дейвис пъхна визитката в джоба на панталона си и й кимна за довиждане. Останалите работници го последваха.
Кейт остана сама във внезапно утихналия бар и започна да нанася бележки в тефтера си. Спокойствието и тишината обаче не продължиха дълго. Барманът започна да събира чашите от масите и прекъсна мислите й.
— Разбрах, че сте репортер — подметна той.
Тя вдигна поглед към него и се усмихна.
— Да. Аз съм Кейт Уотърс от „Дейли Поуст“ — отвърна любезно тя.
— Греъм — каза той с неочаквано приятелски тон. Явно след излизането на тълпата работници се бе успокоил. — За какво ще пишете?
— За намирането на останките на онова бебе в развалините.
Барманът разгъна един стол и седна срещу нея.
— Разбирам. Ужасно нещо, да заровиш бебе в градината — каза той. — Чудя се какво ли се е случило с горкото мъниче. Дали някой го е убил?
Кейт остави химикалката и го погледна.
— Точно това си мислех и аз — каза тя. — Кой би убил новородено бебе? Не мога да си представя.
Двамата замълчаха за момент.
— Познавахте ли хората, които живееха в тези къщи? — попита отново Кейт. — Полицията сигурно вече ги издирва.
— Ще им се отвори доста работа. Повечето бяха наематели и често се сменяха — каза той. — Обичайната история. Собственикът не живееше тук. Имаше много комплекси наоколо и все евтини. Отвътре жилищата са ужасни. Хората ги наемаха и се махаха при първа възможност. Но бебето не е заровено скоро. Полицаят ми каза, когато разпитваше наоколо. Сигурно е преседяло в земята четиресет, а може и петдесет години.
— Наистина ли? И как са го разбрали? Било е много преди ти да започнеш тук, нали?
Барманът се усмихна, опитвайки се да прикрие удоволствието от очевидното ласкателство.
— Едва ли — каза той. — Искате ли още едно питие? — посочи той към лепкавите остатъци в чашата на Кейт.
— Благодаря. Но може ли този път да е чиста сода? — попита тя. — С кола съм.
— Кой е работил в това барче преди вас? — запита тя и за да не изпусне момента, го последва зад бара, твърдо решена да задържи вниманието му. — Да речем през седемдесетте и осемдесетте? Той трябва да е знаел кой живее наоколо, нали?