— Да, разбира се. Извинявай, все пак е дванайсет през нощта, мозъкът ми не работи на пълни обороти. Но може да я е заровила. Да е намерила тялото на Алис и да го е заровила.
— Тяло на петнайсет години? Какво според теб може да е останало от него, Боб? Не, не съм сигурна — каза Кейт.
— Добре. Каква вероятност има в една градина да са заровени две бебета? Да му се не види, Кейт, звъни на Анди Синклер. Не се опитвай да разрешиш проблема сама. Става много сложно. Звъни му веднага или аз ще го направя.
Кейт стисна по-силно апарата.
— Ще го направя, Боб. Благодаря, че ме изслуша.
— Изпрати ми съобщение, след като говориш с него.
„Не вярва, че ще му се обадя“, помисли си Кейт, когато той затвори.
Детектив Синклер не спеше. Докато Кейт се питаше дали няма да го намери в управлението, чу дрезгавия му глас:
— Синклер.
— Анди, обажда се Кейт Уотърс — каза тя. — Извинявай, че те безпокоя в този час.
— Няма нищо, Кейт. Работиш до късно. Аз също. Наваксвам с докладите. Не си ме събудила.
Тя му каза същото, което бе казала на Спаркс, и преди да се намеси, той я остави да разкаже всичко до края.
— Коя е жената, която твърди, че е заровила бебето си там? — попита той.
— Ема Масингам… но това е моминското й име. Сега е Ема Симъндс.
Той си записа името и адреса на Ема, проверявайки два пъти номера на улицата.
— Записа ли разговора?
— Диктофонът ми работеше, включих го, докато я слушах, но още не съм прослушала записа.
— Моля те, направи го сега — каза той.
Кейт извади диктофона от чантата и го пусна. Звукът не беше добър, но гласът на Ема се чуваше и думите й бяха разбираеми.
Тя сложи апарата до телефона, за да може Синклер да чува.
— Бебето в градината е мое! Мое е! — извиси се гласът.
— Звучи малко истерично. В какво състояние беше, когато я остави пред дома й, Кейт? — попита детективът.
— По-спокойна, но лабилна — отвърна Кейт.
— Според теб истината ли казва за своята бременност?
— Не знам, Анди. Как би могло? Как би могло в тази градина да има две бебета?
— На мен също ми се струва невероятно. Може да е от онези, които търсят медийно внимание. Случва се. Виж, остави нещата на мен, но искам утре… — боже, вече стана днес — да дойдеш и да дадеш показания.
— Какво ще правиш, Анди? — попита Кейт.
— Ще говоря с шефа. А ти?
— Засега няма да пиша нищо, ако питаш за това.
— Да — каза той. — Това е една нестабилна жена. Не бива да я бутаме към ръба.
Кейт преглътна с мъка. Тя я беше бутнала към ръба. Ето това правеше пресата, бъркаше в душите на хората и издаваше присъди, както стана с принцеса Даяна.
— Нали ще ми кажеш какво мислиш да предприемеш, Анди? Много те моля.
— Ще говорим утре. Ще ти се обадя. Лека нощ засега.
Шейсет и седма глава
29 април 2012 г., неделя
Ема не се обади предварително, просто се появи на вратата й на развиделяване. Знаеше, че Джуд вече е станала.
— Имаш късмет, че съм човек на навиците — каза наежено Джуд.
Искаше да демонстрира приятна изненада, но нервите й бяха на ръба. Въпросът „защо е дошла?“ се въртеше като пумпал из главата й. Обикновено трябваше да я моли, за да я види в дома си.
Тя я пусна да влезе и забърза към кухнята да направи кафе. Не изчака водата в чайника да заври, в нетърпението си да чуе какво става сложи разтворимо кафе в чашите и разбърка надве-натри. Постави чашата със сивкавата течност на масата пред Ема и застана до нея, неспособна да си намери място.
— Седни, за бога — каза Ема.
Тази сутрин дъщеря й изглеждаше различна. С изострени черти и светещи очи.
Джуд се настани на страничната облегалка на стола.
— Виждам, че се готвиш да ми кажеш нещо. Давай, просто го изплюй, каквото и да е то — каза рязко тя. — Да не би да имате проблеми с Пол? — попита в опит да скрие нетърпението в гласа си. — Казах ти, че ми се обади да пита за нещата, които си му казала. За бебето на Хауард стрийт. Успокоих го, че няма такова нещо. Да не би да иска да те напусне? За това ли става дума?
— Не, от къде на къде? Той ме обича — каза тихо Ема и се вгледа в нея. Фиксира я с поглед, сякаш я вижда за пръв път. — Искам да говорим за случилото се, когато бях на четиринайсет.