— Голи жени? — възкликна Ема. — Снимани с черно-бял полароид?
Кейт я стрелна с поглед.
— Ъм-м, да. Виждала ли си ги?
— Не съм сигурна. Но на бюрото на Уил имаше такава снимка. Беше на Барбара, която живя известно време с мен и Джуд. Открих я един ден, докато ровех из кабинета му в университета.
Тя затвори очи, сякаш извикваше в съзнанието си онзи момент.
— Уил беше в библиотеката, принтираше някакви документи, обеща после да ми купи сладолед, за да отпразнуваме завършването на учебната година. Аз танцувах, седнала в стола му, и пеех Wake Me Up Before You Go, Go. Столът блъсна бюрото му и една чаша с вода се разля. Видях, че водата се изсипва в едно от чекмеджетата отдолу, отворих го и се опитах да я попия с жилетката си. Щетите не бяха големи и тъкмо се канех да го затворя, когато видях снимката. На Барбара. Замръзнах на място. Запитах се откъде Уил ще има снимка на Барбара.
Кейт слушаше напрегнато. В главата й не спираха да се въртят две имена: „Уил и Ал Соумс“. Това не можеше да е съвпадение. Двамата бяха действали заедно.
— Отворих чекмеджето по-широко, за да мога да я видя по-добре — продължи Ема. — Тя изглеждаше странно. Уж беше Барбара, но не съвсем, ако ме разбираш.
Кейт кимна.
— Очите й бяха полузатворени и изведнъж осъзнах, че няма никакви дрехи от кръста нагоре. Зърнах едно от зърната й и изпуснах снимката, сякаш ме опари. Изведнъж се изплаших и ми прилоша. Знаех, че не бива да я гледам, но не можех да се въздържа. Вдигнах я от пода и я върнах в чекмеджето, за да не разбере никой. Но аз знаех.
— Какво стана, когато Уил се върна в кабинета си? Каза ли му? — попита Кейт.
— Тогава бях на четиринайсет години, Кейт. А той беше любовник на мама. Не знаех какво да направя. Беше ме срам, а и се страхувах какво ще каже мама, ако научи.
— И тя научи ли? Каза ли й? — попита Кейт и Ема поклати глава.
— Уил ми нареди да си мълча. По-късно седнахме в градината с него да си изядем сладоледите. Той сложи ръка отзад на главата си и се загледа в небето. Попитах го дали е влюбен в Барбара. Той се засмя и каза, че въпросът е смешен. Но после замлъкна. Казах му, че съм видяла снимката. Разказах му, че съм разсипала водата и съм я видяла, а той ми обясни, че Барбара му я е изпратила. Че била откачена и му се предлагала зад гърба на Джудит. И откакто се преместила, непрекъснато се опитвала да го накара да напусне майка ми.
— Нареди ми да не казвам нищо, защото Джуд не знаела и това щяло да я натъжи.
— И ти не й каза? — погледна я Кейт.
Ема отново поклати глава.
— Не можех. Уил направи така, че да си държа езика зад зъбите.
— Как го направи, Ема? — попита Кейт. — Какво ти направи?
Настъпи тишина. Чуваше се само дишането на Ема.
— Уил ли те изнасили? — попита тя.
— Да — каза Ема и скри устни зад шала си.
— Можеше да кажеш на някого — промълви Кейт. — Защо не сподели с никого какво ти е сторил?
— Защото не знаех, че ме е изнасилил. Знам, че звучи откачено, но той ми обясни, че е правил секс с мен, защото аз съм го накарала да ме пожелае. Вината била моя. Аз съм направила нещо ужасно, не той.
— Кучият му син — процеди през зъби Кейт.
— Но много умен кучи син — каза Ема. — Накара ме да повярвам, че аз съм била инициаторът. А аз бях на четиринайсет. Преди него се бях целувала само с едно момче. Не знаех нищо. И когато той ми каза, че съм го възбудила, сигурно е знаел, че ще му повярвам. Написах в дневника си, че съм „мръсница“ и бях убедена, че бебето е моето наказание.
Кейт завъртя стартера.
— Казвай къде отиваме, Ема — каза тя. — Къде живее той?
Шейсет и девета глава
29 април 2012 г., неделя
Мислех, че ще се почувствам по-добре, когато кажа на Джуд. Че тя ще осъзнае вината си. Но тя, естествено, не го направи. Отрече всичко. Разбира се, очаквах в началото да поспори, но се надявах вътре в себе си да ми повярва. Да види истината, когато й разкажа всичко. Не стана така. Уил все още има пълно влияние над нея.
Но веднъж започнала, трябва да продължа. И Кейт ще ми помогне.
Докато напускаме паркинга, тя ми казва, че ще е доста грозно, ако нападнем директно Уил, но аз отговарям, че няма нищо по-грозно от сегашното положение.
— Заслужавам този момент — й казвам. — Той също го заслужава. Още не ми се иска да се обаждам в полицията. Не мисля, че ще ми повярват. А ако не повярват, няма да се задействат и това ще е краят. Няма да имам втори шанс.