Аз седя и тактувам с коляно чувана само от мен мелодия.
След малко извикват имената ни, Пол ме потупва по рамото и ние ставаме.
Струва ми се, че вървим с километри по коридорите, стъпките от големите крака на полицая отекват между стените. Всичко ми изглежда свръхнормата — времето, звуците, блясъкът на лампите. Забивам нокти в кожата на дланта си под дръжките на чантата. „Всичко ще бъде наред, Ема.“ Повтарям си го през целия път.
Младият полицай не говори много, но ни предлага нещо за пиене и донася пластмасови чаши с подсладен чай, какъвто никой от нас не пие. Чакаме в мълчание, всеки от нас хванат в капана на собствените си мисли. Казали сме си всичко, което има за казване.
„Без повече тайни“, казах на Пол и той ми отвърна „Добре“.
Сега ще трябва да споделя тайните си и с детектив Синклер. Не знам дали ще ми повярва, че бебето не дишаше. Може да решат, че съм го убила. И да ме сложат зад решетките още сега.
Детективът влиза тихо и се представя. Не е толкова възрастен, колкото си го представях. Топчесто лице. Любезен. Сяда, слага очилата си за четене и отваря една папка. От нея наднича ъгълче на някаква снимка. Той забелязва, че я гледам и затваря папката.
— Госпожо Симъндс, ще ми кажете ли защо дойдохте при нас? — пита той.
Готова съм за този въпрос.
— За да ви кажа, че бебето, което сте открили на Хауард стрийт, не е Алис Ървинг. Това е моето бебе. Детето, което родих една седмица след петнайсетия си рожден ден — казвам предварително подготвената си реч.
Той се вглежда внимателно в мен. Както бе направила и Кейт.
Претегля ме. Преценява думите ми.
— Кога е родено бебето ви, госпожо Симъндс?
— На първи април 1985 година. Родих го сама в банята на къщата ни на Хауард стрийт номер шейсет и три.
— Сигурно е било страшно изпитание за вас — казва той, но аз виждам, че не ми вярва. Демонстрира загриженост, но не вярва.
— Някой знае ли за това раждане?
— Не. Бях прекалено изплашена и се срамувах, не казах на никого. Скрих всичко.
— Ясно. Кога заровихте бебето?
— В деня, когато го родих — отговарям.
— И как умря то?
Пол неочаквано се обажда.
— Не е нужно да отговаряш на този въпрос, Ема — казва той.
— Всичко е наред, Пол. Искам да разкажа всичко, което знам на полицията. Без повече тайни.
Обръщам се отново към детектив Синклер и казвам:
— Не знам. Не издаде никакъв звук, когато се роди.
Изведнъж отново се виждам в студената тишина на банята и притискам юмруци до бедрата си.
— Госпожо Симъндс, имаме ДНК тест, който доказва, че бебето е Алис Ървинг — казва той някак прекалено любезно, сякаш говори на дете. Сигурно си мисли „Внимавай, тази е луда“.
— Тогава сигурно сте направили грешка — отговарям. — Няма как бебетата да са две.
Детектив Синклер се почесва по главата. Косата му е съвсем къса, на скалпа си има няколко щръкнали косъма. Какво ли е усещането, когато ги почешеш? Започвам да се отнасям. „Съсредоточи се.“ Хващам кожата на корема си и я извивам.
— Да, това ще е извън всякакви очаквания — казва той. — Добре ли сте, госпожо Симъндс?
— Да, благодаря — казвам, премествам тежестта си на предния ръб на стола и се навеждам към него, за да му покажа, че го слушам.
— Преживяването е било твърде болезнено за съпругата ми — намесва се Пол.
— Всичко е наред, Пол.
Детектив Синклер прочиства гърлото си. Сигурно му е трудно да зададе следващия си въпрос.
— Вие сте говорили снощи с една журналистка, нали?
Кимам. „Говорил е с Кейт. Защо му е казала? Тя ме излъга.“ И умът ми започва да обикаля около мисълта, че човек не бива да се доверява на никого.
— Казали сте на репортерката, че сте направили нещо ужасно. Какво беше това ужасно нещо, Ема? — пита той. — Има ли то нещо общо със заравянето на Алис Ървинг?
Обръщението към мен на малко име ме хваща неподготвена и едва не пропускам последвалите обвинения. Те се стоварват върху мен с цялата си сила.
— Не, разбира се, че не става дума за Алис. Защо не ми вярвате? Ужасното нещо, което ме измъчва от четиринайсетгодишна е, че спах с приятеля на майка ми. И вярвах, че аз съм виновна за това.
Той вдига вежда.