— Каза ми, че съм го прелъстила и ако споделя с някого за станалото, майка ми ще ме намрази завинаги — избухвам аз и думите ми се пръскат из стаята като дребни мъниста. — Но аз нямам вина за това. Сега го знам. Той ме изнасили и ме накара да мисля, че вината е моя.
Детективът не откъсва поглед от мен. Припомням си отново момента, когато изгубих моята девственост и аз се питам дали детективът има дъщери.
— Казвате, че сте била изнасилена? — пита той.
— Да. Уил Бърнсайд ме изнасили — казвам аз.
Детективът записва нещо в бележника си.
— И твърдите, че той е бащата на детето, което казвате, че сте родили? — пита отново и аз кимам.
Настъпва тишина, докато запише всичко и аз затварям очи. Когато ги отварям, той е извадил снимките от онази папка и ги е сложил на масата с изображенията надолу.
— Госпожо Симъндс — казва той делово, — искам да ви покажа няколко снимки. Те станаха наше достояние във връзка с друго разследване. Ще ви помоля да ги прегледате и да ми кажете дали познавате някоя от тези жени.
Не разбирам какво точно иска от мен и поглеждам към Пол. Но той също не разбира.
Детектив Синклер обръща снимките и ги разпръсква, за да мога да ги огледам.
В първия момент не виждам нищо. Някакви жени. Хора. Части от хора. Крака, гърди, скула. Но постепенно образите идват на фокус и аз сглобявам парченцата. Вглеждам се в лицата — очите са отворени, но не виждат. Изглеждат като мъртви. Като очите на Барбара. На снимката в чекмеджето на Уил. Това са снимките, които Кейт е взела от Ал Соумс.
Вдигам поглед към детектив Синклер.
— Какво общо имат тези снимки с мен? — питам и в този момент чувам Пол да ахва.
Проследявам погледа му до една снимка в средата и веднага разбирам, че съм аз.
Протягам ръка да я взема, да я прикрия. На нея очите ми са мъртви като на другите момичета и за миг сърцето ми потръпва от радост. „Поне не знае“, си мисля. Не искам да оставя снимката. Не мога да понеса мисълта, че непознати ще ме видят такава. Гола и беззащитна. Искам да запазя последната си трошица достойнство. За малко поне. Той трябва да ми го позволи.
Поглеждам отново снимката и потръпвам, когато забелязвам ръката в ъгъла на снимката. Мъжка ръка, докосваща лицето на Ема. Моето лице.
Дълго не мога да откъсна очи от образа пред мен, но чувам, че детектив Синклер заговаря, а Пол се разплаква.
— Това вие ли сте? — пита много тихо детективът.
— Да — отговарям. — Къде намерихте тази снимка?
— В момента разследваме случая. Бихте ли ми казали дали познавате мъж на име Алистър Соумс?
— Да — казвам отново. — Ал Соумс беше собственик на къщата ни на Хауард стрийт.
Виждам лицето на Ал в съзнанието си. Усещам ръката му да докосва гърдите ми. На някакво парти. Вечерта, когато Джуд получи хранително отравяне, а Уил ме заведе на парти. Тогава бях на четиринайсет години.
Усещам вкус на повръщано в гърлото си и преглъщам тежко, опитвам се да си спомня повече за онази вечер. „Как съм се прибрала у дома?“ се питам. И потръпвам.
Детектив Синклер ми говори нещо, но аз не го чувам. Трябва да си спомня. Опитвам се да размърдам паметта си, да я излъжа някак. Но не мога да си спомня нищо за края на вечерта.
— Той ли е направил снимките? — прекъсвам го аз.
— Вече казах, че в момента не мога да ви дам повече информация. Но обещавам да поговорим пак в следващите дни, когато имаме някакво развитие.
Типичен отговор на полицай. Казва нещо, но всъщност нищо.
— Ами бебето? — питам аз. — Какво ще направите за бебето?
Той се бави, навежда глава и започва да прелиства документите пред себе си, затова повтарям въпроса си.
— Ще проверим още веднъж ДНК пробите — казва накрая.
Ясно, не ми вярва.
— Трябва да вземете и моята ДНК. За да сравните — настоявам аз.
— Да, разбира се — отвръща Синклер. — Сега ще звънна и ще кажа да донесат набор. Ще изчакате ли тук за момент? — казва той и започва с благодарностите. Много ни помогнахте и така нататък.
След взимане на пробата двамата излизаме на слънце.
— Той не ми вярва — казвам аз.
— Но аз ти вярвам — поглежда ме Пол.
Седемдесет и трета глава
29 април 2012 г., неделя
Кейт ме чака в кафенето от другата страна на улицата. Изпрати ми съобщение да ми каже, че е там, но аз трябваше първо да разкажа на Пол за нея. Той се ужаси, че искам да говоря с репортер и настоя да дойде с мен, ако ще ходя, но аз му обясних, че знам какво правя. Че й вярвам. В края на краищата той се предаде, но ме предупреди да внимавам много какво говоря. Ще ме чака и ако не се върна до двайсет минути, ще дойде да ни намери.