Кейт кима.
— Соумс се хвалеше, че ходел по момичета с някакъв приятел.
— Това е Уил — казвам аз. — Ръката на снимката е на Уил Бърнсайд. Познавам пръстена на палеца му.
— Господи, Ема! — виква Кейт и хората се обръщат към нас.
Сълзите ми потичат. Сервитьорката идва на масата ни с поръчката. Докато оставя димящите чаши пред нас, тя се заглежда в мен, после бърза да се отдалечи, сякаш може да прихване от нещастието ми. Главите отново се обръщат към нас. Сигурно е вълнуващо да получиш малко драма с кафето си.
Кейт се протяга и хваща ръката ми, слага я на масата върху захарните кристалчета и я погалва.
— Каза ли това на полицията, Ема? — пита тя.
— Не още. Не бях сигурна. Казах им, че е правил секс с мен в колата си. И че ме е заплашил да не казвам на никого.
Кейт кима забързано. Вълнува се, виждам го. Налага се да си напомня, че е репортер, а не мой изповедник. Не е полагала клетва за мълчание.
— Мисля, че вече разбирам защо го е направил. Години наред се опитвах да разбера с какво бях заслужила презрението му. Но сега си мисля, че е било самозащита. Не е искал да казвам пред никого, че съм видяла снимката в чекмеджето на бюрото му. Тогава мислех, че е искал да си мълча, за да не се почувства Барбара неудобно, ако спомена за нея. Но се оказва, че е имало десетки като Барбара.
— А ти си могла да го издадеш — каза Кейт.
— Никой не е трябвало да знае за неговото хоби, за това се е постарал да ми запуши устата, нали? Да ме накара да мълча от срам и страх.
Замислям се за Уил. Опитвам се да си спомня как изглеждаше лицето му тогава, но не мога. Всичко ми е като в мъгла. Изследвам поведението му след онова парти, когато двамата с приятеля му са ме снимали с полароида. Беше ли различен? Имаше ли някакъв намек за вина? Долавяше ли се чувство за срам следващия път, когато дойде у нас? Не, нямаше никаква промяна. Защото той винаги си е бил такъв. Измами всички ни. Чудовище в дома ни.
Какво доверие имах в него тогава! Хитрият Уил — майстор на манипулациите. Колко ли се е смял след това? Присмивал се е на лековерието ми. На невинността ми.
Какво ли си е мислел, когато ме е виждал след онази вечер? Дали си ме е представял гола, оставена на неговата милост, докато е говорел с мен? Крие ли някъде из главата си образа ми от онази вечер, за да може да го извади от ъгъла, когато реши да се позабавлява? Дали си е мислел за този образ, докато е седял на масата срещу мама по време на онзи неделен обяд?
Опитвам се да спра ужасните мисли, но те се връщат, помитат всичко друго и ме сграбчват за гърлото. Бебето също се появява в съзнанието ми. Започвам да пея наум приспивна песен. Онази, която Джуд някога ми пееше.
— Мисля, че е време да се прибирам — казвам на глас.
— Добре ли си? — пита ме Кейт.
Мисля, че наистина й пука за мен.
— Всичко е наред. Пол ме чака от другата страна на улицата.
Кейт оставя петпаундова банкнота на масата и дава сигнал на прикрилата се зад бара сервитьорка, че тръгваме. Изправям се на треперещите си крака, тя ме хваща здраво за ръката и ме повежда към вратата.
Седемдесет и четвърта глава
30 април 2012 г., понеделник
След като Ема и приятелката й си тръгнаха, той си взе душ. Изтърка със сапун и гореща вода всички обвинения. Нещата ще се подредят, си каза. Обичаше да плава близо до ръба, винаги е било така. Що се отнася до жените, винаги бе търсил предизвикателствата. „Не трябва да е прекалено лесно“, помисли си той, докато се обличаше. „Джуд беше прекалено лесна. Достатъчно беше да се появя и готово.“
Жените се лепяха по него като гъби още от университета. Една нощ Джуд му бе казала, че е чакала дълго на опашката за него. Той се бе засмял.
— Аз бях пъпчив хлапак, а ти беше богиня — бе й казал той. — Аз трябваше да се редя на опашка след теб.
И тя си бе свалила роклята. Подходът работеше всеки път.
Всъщност той никога не е бил пъпчив хлапак. Кожата му бе преминала без проблеми целия пубертет и отиваше на високата му фигура. Сериозният вид в училище, който бе повод за присмех сред съучениците му, в колежа се бе превърнал в привлекателна черта. Там той внезапно откри, че е достатъчно да си бъде Уил, за да бъде обожаван. Харесваше му да го обожават.
Когато влезеше в стаята, хората се обръщаха и се струпваха около него в очакване, като железни парченца около магнит. Всички искаха да са около него. И искаха другите да видят, че са около него. Златното момче. Често си го повтаряше, но не допускаше другите да го чуят.