Джо изчака търпеливо тя да приключи с четенето.
— Мислех си за майката на Ема — каза след малко той. — Защо да не отидем и да се запознаем с нея? Досега не сме разговаряли с госпожа Масингам, нали? Тя може да знае къде е дъщеря й.
— Чудесна идея, Джо — кимна Кейт. — Намери ми адреса й.
Седемдесет и седма глава
1 май 2012 г., вторник
Трафикът беше ужасен, но след няколко задръствания и обиколни пътища най-после успяха да стигнат до къщата, където живееше Джуд.
Кейт набра още веднъж номера на Ема, ала никой не й отговори.
— Хайде — каза тя на Джо.
Двамата натиснаха звънеца и вратата се отвори веднага, без някой да ги пита кои са и защо са дошли. Те изкачиха стъпалата.
На прага ги посрещна възрастна жена в прекалено младежки за годините й дрехи.
— А! Кои сте вие? — попита тя. — Мислех, че е дъщеря ми.
— О, извинете ни, госпожо Масингам. Вие сте госпожа Масингам, нали? — попита Кейт.
— Да, аз съм.
— Чудесно. Аз съм Кейт Уотърс. Репортер от „Дейли Поуст“. През уикенда разговаряхме с дъщеря ви Ема за случая Алис Ървинг. Налага се да поговоря с нея още веднъж.
— Ема е говорила с вас? Не е добра идея човек да говори с репортери. Работех като адвокат и винаги съветвах клиентите си да бягат от пресата като от чума. Не се обиждайте, но…
Кейт се засмя неуверено.
— В някои случаи наистина е добър съвет. Но статията, която пиша за Алис, разкри важни факти.
— Хм — изсумтя Джуд Масингам. — Но не и истината, нали? Истината е хлъзгава работа.
— Ъ-ъ, да. Имаше някои спънки при разследването. Полицията също трябваше да си признае.
— Дали? В моята работа не се е случвало нито веднъж — каза Джуд и се усмихна символично.
— Вижте, тази сутрин изникна нещо, което искам да споделя с Ема, но тя не си вдига телефона — каза Кейт в опит да пренесе разговора на твърда почва.
— Нямам представа къде може да е — каза Джуд. — Не съм й пазач. Какво изникна?
— Може ли да влезем, госпожо Масингам? — попита Кейт. — Тук сме изложени на прекалено много погледи. Не бих искала съседите ви да дочуят нещо.
— О, разбира се — каза Джуд. — Внимавайте по стъпалата.
Те седнаха един до друг в стегнатата групичка на два сложени един до друг фотьойла. Не им предложиха нищо за пиене.
— Така — каза Джуд, когато се настаниха. — Е, какво е станало?
— Не знам дали Ема е споделила с вас, че полицията взе от нея ДНК проба.
— Не. В момента не сме в най-добрите отношения — измънка Джуд.
— Както и да е. Тестът показа, че има съвпадение между Ема и намереното в градината на Хауард стрийт номер шейсет и три бебе.
— Не — извика Джуд и хвана главата си с две ръце. — Не може да бъде. Как е възможно да роди, без аз да разбера?
— Крила го е от вас, госпожо Масингам. И от вашия приятел, Уил Бърнсайд.
— Какво ви е казала за него? — попита тихо Джуд. Напрежението в стаята се засили.
— Същото, каквото е казала и на вас.
— А аз не й повярвах. Наговорих й ужасни неща. Казах й, че е болна, че ревнува — каза Джуд сякаш на себе си.
— Но тя ви е казала истината, госпожо Масингам. Наистина ли не подозирахте нищо?
Възрастната жена поклати глава.
— Не, разбира се. Мислите ли, че бих си затворила очите за подобно нещо? Нямате представа какво беше. Аз обичах Уил. Обожавах го. Невъзможно е да си представиш, че любимият ти човек е способен на толкова долна постъпка. Бихте ли могли да повярвате нещо такова за човека, когото обичате, госпожице Уотърс?
Кейт си представи Стив да й признава подобно нещо и поклати глава.
— Нали разбирате колко трудно беше да го повярвам? И сега ми е трудно. Трябва ми време да помисля. И да говоря с Ема — каза тя, но Кейт имаше чувството, че говори не на нея, а на себе си.
Тя се наведе към жената да й зададе друг въпрос, но Джуд неочаквано възкликна:
— Знаех си, че това не може да е бебето на Ървинг.
— Откъде знаехте?
Джуд я погледна раздразнено.
— Ами онова бебе изчезна десет години преди времето, за което полицията твърди, че било заровено. Ако ме питате, цялото разследване е вятър работа.
— Но те откриха съвпадение с ДНК на Анжела Ървинг — намеси се Джо. — Какво мислите за това?