Работата е тежка и понякога, когато се случва да лея пот над всяка дума, проклинам милионите хора, които купуват мемоарите на разни знаменитости само заради поместените вътре снимки.
Но тези неща се плащат добре и това са си мои собствени пари. Пол смята, че работата е под възможностите ми, но за мен е важно, че мога да я върша от къщи и че съм анонимна.
Никой не знае коя е Ема Симъндс, въпреки че думите ми се продават по целия свят на десетки езици. Името ми никога не се появява на корицата на книгата. И така искам да си остане. Пол твърди, че хората трябва да знаят коя съм, но аз се смея на това.
Не, въпросът е в самата работа. Той си има достатъчно грижи, да не говорим за доктор Бийчъм и неговите интриги. Тревожи се много повече, отколкото показва, и аз непрестанно се опитвам да повдигам самочувствието му. Повтарям му колко добър преподавател е и колко много го обичат студентите му. А когато това не работи, му припомням как спаси живота ми и това винаги го кара да се усмихва. Не знам дали наистина си спомня онези първи дни през деветдесетте години, когато се опитвах да събера отново парченцата от живота си. Бях негова студентка, но прекалено стара и много по-различна от другите, за да се включа в техните групи. Тогава се появи Пол. Още през първия семестър положих специални усилия да го впечатля, но той се влюби в мен чак през последната ми година в университета. Стана много сложно, защото той беше мой ментор и учител, но за мен това нямаше значение. Тогава си мислех, че доктор Пол Симъндс има отговор за всичките ми проблеми.
Той беше двайсет години по-голям от мен, умен, забавен, чудесен по своя си сух академичен начин. Неженен, с неизгладени ризи, различни чорапи и напълно погълнат от работата си.
— Ти направо ме омагьоса — му казвам често и той се смее.
— Аз ли? Аз не мога да омагьосам никого — брани се той.
Но това е самата истина. Когато започне да говори за своите си неща, той направо те приковава към себе си. Поне мен. Имах чувството, че говореше само на мен. По онова време лекциите му и психологията на Шекспировите трагични героини бяха целият ми свят. Можех да седя там и да го слушам безкрай с усещането, че разбира мен и онова, което живее в обърканата ми глава. Дори си мислех, че може да ме направи по-добър човек. Горкият Пол. Каква отговорност стоварих на плещите му!
Той казва, че си е паднал веднага по мен, но и двамата сме наясно, че гледа на историята ни през розови очила. Истината е, че в началото той бе поласкан от интереса ми към лекциите му, а после прояви симпатия към усилията ми с есетата и с живота в колежа. Взе ме под крилото си като проблемното дете на факултета. Горкият Пол. Нямаше и най-малка представа с какво се захваща.
Следвах го из кампуса като сянка и при всяка негова лекция сядах на последната банка само за да слушам гласа му. Студентите от моя випуск веднага разбраха каква е работата; щом ме видеха, започваха да се ръчкат в ребрата и да подмятат шеговити забележки по мой адрес.
Накрая дори и Пол осъзна, че нещата излизат от контрол, и се опита да говори с мен за поведението ми, изтъквайки професионалната си отговорност и насочвайки ме със съвети да си намеря приятел на моите години. Много сладко.
— Ема — каза ми той, — аз съм достатъчно възрастен да ти бъда баща.
Ако бях споделила с Джуд, щеше да каже, че именно това е причината да се влюбя в него, но не можех. По онова време майка ми не беше част от моя живот. Нямаше причина да обяснявам някому, че за мен Пол беше спасително пристанище и нямах намерение да го пусна да си отиде. По-късно той ми призна, че именно моята уязвимост го е привлякла към мен. Усетил, че имам нужда от него повече от всяка друга жена.
Колко романтично! Не като първата ни тайна среща в едно мръсно ресторантче за къри с прашни тапети и подрънкващ ситар, на чийто фон декларирахме любовта си. Пол трябваше да крещи, за да го чуя.