— Не можех да си представя, че ще ме изостави. Трябваше да му дам дете.
— Отидох на гара Ватерло и хванах първия влак, който пътуваше в южна посока. Не бях на себе си, не знаех какво правя. Исках просто да намеря родилен дом.
Спомняше си, че някой й бе отстъпил мястото си и тя му се усмихна с благодарност, настанявайки се като истинска бременна жена.
— Слязох на гарата в Бейзингстоук — каза тя.
— Преди ходили ли сте там? — попита детективът.
— Не. Трябваше да попитам как да стигна до родилния дом.
Джуд пое дълбоко въздух и мислено премина отново през вратата на болницата.
Избягвайки зрителен контакт с другите около нея, тя се бе качила в асансьора. Всички носеха букети с цветя и подаръци за бебета, държаха малки братчета и сестрички за ръка. Вълнуваха се, смееха се. Никой не я забелязваше.
Но тя осъзна, че бе избрала лош момент. Трябваше да се появи в края на времето за визитация, а не в началото. В началото щеше да има прекалено много свидетели. Излезе навън и преседя на една пейка в близкия парк близо час. Слабото пролетно слънце започна да избледнява и постепенно й стана студено.
Тя се върна в болницата и отново се качи в асансьора. Този път беше сама. Вратата на следродилното отделение беше отворена и тя видя в стаите същите хора да поднасят цветя и поздравления на родилките. Тя също бе купила един букет от продавачката пред входа на сградата и го бе притиснала до корема си.
Когато вратите на асансьора се отвориха, първото нещо, което видя, бе една жена. Тя вървеше по коридора с гръб към нея, явно беше излязла от някоя от стаите. Носеше неща за къпане и кърпа. Жената се отдалечаваше към банята, без да види Джуд.
Джуд спря и се престори, че търси нещо в чантата си. Жената можеше да е забравила нещо и да се върне. Но не се върна. Влезе в банята в дъното на коридора и затвори вратата след себе си. В първия момент Джуд остана като препарирана при мисълта за онова, което се канеше да направи, но после чу бебешки плач от една от стаите. Сигурно тази на жената.
„Ще го направя“, каза си тя като насън и отвори вратата. Бебето хлипаше в леглото си. Тя отиде директно при него, вдигна го и видя, че е повито добре. Сложи го в пазарската си чанта и излезе. Този път слезе по стълбите. Никой не използваше стълбите.
По пътя за дома една жена я попита мило:
— Кога ви е терминът?
— Всеки момент — отвърна Джуд и застана до вратите на влака, където беше по-шумно и тракането на релсите можеха да я прикрият, ако бебето се разплачеше. Но то само измърмори няколко пъти.
Джуд се върна в стаята си и разпови бебето като подарък. Седна и за пръв път се вгледа в заспалото дете. Беше момиче.
— Здравей, Ема — прошепна тя.
Осемдесет и втора глава
2 май 2012 г., сряда
Лекарят й бе дал успокоителни, за да притъпи реакцията от шока, но тя подскачаше всеки път, когато покрай къщата преминаваше автомобил. Детектив Синклер се бе обадил да им каже, че ще бъде при тях до двайсет минути. Звучеше уморено и някак сърдито, затова го остави да затвори, без да му зададе допълнителни въпроси.
Ник слезе долу и започна да крачи из стаята.
— Анжи, трябва да се подготвим за най-лошото — й каза той. — Полицията е сгрешила. Няма как да променим този факт. Според мен Синклер идва, за да ни се извини.
— Нека изчакаме, Ник — каза тя.
Главата й отново се въртеше, пълна с мисли за Алис.
Ник отвори вратата преди детектив Синклер да почука.
— Влизай, Анди — покани го свойски той.
Анжела застана на прозореца и се загледа в автомобила на детектива. Вътре имаше трима души.
— Колегите ви няма ли да слязат? — попита тя.
Той се поколеба.
— Не, не веднага. — После прочисти гърло и продължи: — Анжела, Ник, имам новини за вас. Честно казано, не знам как да го кажа.
И изтри потта от челото си, примигвайки на светлината.
— Какво да кажеш, Анди? Че сте направили грешка? — подхвана Ник. — Ние мислим, че искаш да ни кажеш това.
— Ами… не — отвърна детективът. — Работата е там… че открихме Алис. Но тя не е бебето от Хауард стрийт.
Анжела простена.
— Анжи! — разтрепери се и Ник и пристъпи по-близо до жена си. — Казвай, Анди. Кажи какво сте открили.
— Алис е жива — каза детектив Синклер.
— Жива! — извикаха в хор Анжела и Ник и стъклото на прозореца звънна от гласовете им.