— Не искам да нося отговорността за евентуален провален процес — ми каза тя. — Ще имам достатъчно време по-късно да разкажа тази част от историята.
На другия ден след срещата ми с Анжела „Поуст“ помести материал на първа страница, а вътре имаше още три страници, пълни със снимки на двете ни, докато се прегръщаме. За пръв път се докосвахме и беше неловко, трябваше едва ли не да молим Мик за позволение.
— Хайде — подтикна ни той, докато се суетяхме една около друга. Нито една от нас не бе готова да направи първата стъпка. — Чакали сте четиресет години за този момент. Хайде, Анжела, прегърни я.
Той прави снимки цяла вечност, но когато спря, двете просто не можехме да се откъснем една от друга.
Джо се разплака и Кейт сложи ръка на рамото му. Изглежда, всички в този ден имаха нужда от прегръдка.
Но въпреки това не се чувствам щастлива. Напротив, тук започва нова трагедия. И тук ще свърши. Ще видя Уил за пръв път след онова посещение у тях. Нямах намерение да идвам, но детектив Синклер ми каза, че Уил ще се бори с всякакви средства. Знаех, че ще го направи. Арогантността му няма да му позволи друго поведение. Кейт ми каза, че го е чула да обвинява за всичко Соумс, в което имаше логика. Лицето на Соумс се виждаше ясно на снимките. И имаше досие като сексуален насилник.
Не исках да си въобразява, че ще го оставя да се измъкне. Затова дойдох. За да му покажа, че съм тук. Като призрака на лорд Банко в „Макбет“.
Той пристига с наперена походка.
— Дойдох да заявя своята невинност — казва с появата си и обръща по-добрата си половина към Мик.
Усещам как всеки сантиметър от кожата ми пламва, докато се изправям пред своя насилник. Той се стряска и напереното му изражение изчезва. Сега е просто един изплашен старец.
Джуд не е тук. Откакто я арестуваха, тя страни от мен, страни от всички. След признанието сякаш се сви в себе си и сега отказва да яде.
Когато я пуснаха под гаранция, Барбара остана да се грижи за нея, напусна мястото, където бе живяла през всичките тези години, и се премести при Джуд. Казах на Джуд, че не я мразя. Но мисля, че дълбоко в себе си разбирам, че това не е вярно. Опитах се да разбера защо ме е откраднала от болницата, какво я е водило. Опитах се да се поставя на нейно място. Но виждам единствено лицето на Анжела, когато открива, че ме няма в стаята. И дългите години на живот в агония.
Когато попитах Джуд как се е чувствала през тези години, знаейки през какво минават родителите ми, тя ми каза, че си е забранявала да мисли за тях.
— Те имаха и други деца — ми каза, сякаш с това нещата се подреждат.
Исках да й се развикам, но няма смисъл. Тя е обсебена от собствената си личност. От усещането, че има право. Цял живот щом е искала нещо, го е взимала, без да мисли за последствията, защото смята, че го заслужава.
Сега разбирам защо ме захвърли, без да се обръща повече назад. Трябвало е да има Уил за себе си. Аз съм била странична жертва.
Анжела не говори за Джуд. Никога не споменава името й. Казва, че иска да се концентрира върху бъдещето и да забрави миналото.
Двете говорим по телефона всеки ден, ставаме все по-близки и аз се питам, ще я нарека ли някога „мама“. Но още не съм готова. Тя продължава да ме нарича Алис, после се поправя.
Имам чувството, че в мен живеят две личности. Ема и Алис. Следващата седмица ще се запозная с брат ми и със сестра ми. Мисля, че вече съм готова, а Анжела държи много на тази среща.
Не знам какво чувстват те към мен. Шокът от появата ми сигурно се е отразил и на тях. Аз съм изчезналото дете, което е донесло толкова нещастие на семейството им. Анжела твърди, че са много развълнувани от появата ми, но тя иска всички около нея да са щастливи.
Трябва да действам стъпка по стъпка.
Седнала до Кейт, притаявам дъх, когато Уил влиза в съда.
Усещам се въодушевена и в същото време съкрушена от конфронтацията, треперя от усилието.
— Справи се чудесно — казва Кейт. — Всичко свърши.
Почти.
Осемдесет и пета глава
26 май 2012 г., вторник
След разпитите в полицията започнах да наричам бебето си Катрин, защото то най-после се превърна в личност. Нарекох я на името на Кейт. Без нея все още щях да бъда в ада.
Пол също я нарича Катрин. След като й дадохме име, вече можем да говорим за нея, да скърбим. За моето дете. Не бях осъзнавала колко много тъгувам за нея. Тя присъства физически в живота ми съвсем за кратко — както аз в живота на Анжела — но не съм се разделяла с нея нито за миг. Тя беше моето призрачно дете.