Кейт му подаде евтина салфетка, прекалено тънка и прозрачна, за да попие каквото и да било. Докосна внимателно ръката му и каза:
— Моля те, Петер, не се разстройвай. Ти нямаш вина за това. Може би сега ще погребат детето както трябва.
Петер вдигна очи.
— Така казва и моят свещеник. Че може да е за добро.
— Имаше ли нещо до бебето? Играчки, дрехи? — попита тя с надежда за повече подробности, които биха направили това бебе реално за читателите. Беше научила, че хората не обръщат внимание на анонимни скелети.
— Не, не видях нищо. Имаше парчета хартия. Дребни, като конфети, според шефа ми. След като извадих първата кост, повече не можах да погледна натам.
— Сигурно е било ужасно за теб — каза Кейт и отпи от чая си, хвърляйки бърз поглед към часовника. — Как ще се прибереш? Да ти извикам ли такси?
Петер поклати глава и стана.
— Предпочитам да повървя пеша. Надявам се това да ме разведри.
След като плати сметката и произнесе на глас фамилията на Петер, за да е сигурна, че я е записала вярно, тя се запита може ли да пусне историята във вестника. Трябваше да се подготви добре, преди да я постави на бюрото на Главния. Защото нямаше много за казване — един труп и ридаещ работник. Но реши, че трябва да я напише, пък тогава щеше да види какво щеше да каже Тери.
Статията се появи следващата събота в долния ъгъл на последната страница на вестника. Кейт успя да изстиска петстотин думи от голите факти, насичайки сълзливата изповед на Петер с малко цвят от Хауард стрийт и болкоуспокояващите думи на полицая за „продължаване на следствието“. За да въвлече читателите в завръзката, материалът завършваше с въпрос: „Кое е бебето под развалините?“. Редакторът реши, че това е подходящо за заглавие. Но тя не остана доволна. Въпрос вместо заглавие беше признание за провал, поне тя така го възприемаше. Означаваше, че не си успял да откриеш фактите, затова питаш. Беше убедена, че може да направи повече, но трябваше да изчака разследването на полицията, за да продължи да души.
Знаеше също, че трябва да потърси и други истории, да държи името си във вестника, за да не забрави Главния, че тя съществува.
Но не можеше да прогони от ума си образа на увитото във вестник бебе. Не можеше да го изхвърли като боклук.
Девета глава
24 март 2012 г., събота
Анжела не знаеше защо запази вестника. Ник го донесе от гаража, отиде директно на спортните страници, после го захвърли на масата. Тя бе планирала цялата си сутрин — пазаруване в супермаркета и преди да се прибере — кафе с Луиз — но докато чакаше пералнята да приключи програмата, се пресегна и разлисти страниците му. Искаше преди да излезе, да сложи прането в сушилнята. Нямаше намерение да го чете, просто разглеждаше снимките. Но думата „бебе“ закова погледа й.
„Кое е бебето от развалините?“ питаше заглавието.
Тя се зачете в статията и кожата под дрехите й настръхна. Открит беше труп на новородено. Думата „открит“ я накара да извика. Ник дойде на бегом.
— Какво има, Анжи? — попита задъхано. — Какво става?
Тя не намери думи. Сложи вестника пред него и посочи с пръст заглавието.
Той погледна натам и Анжела видя досадата, която се появи по лицето му, когато разбра за какво става дума.
— Анжи, скъпа, това не означава нищо. Знаеш го, нали? Много пъти е ставало така.
Тя отказа да го погледне, продължи да чете и препрочита материала. Да го запаметява.
— Излиза точно след рождения й ден. Може да е знак — каза тихо тя.
— Анжи — повиши тон той, — ако събудиш отново надеждите си, може да е фатално. Това ще те разболее както преди.
Тя кимна. През 1999 година откриха труп на бебе в Стафордшър и тя беше сигурна, че е на Алис. Усещаше го с костите си. Но не беше Алис. Оказа се момче — беше на бедна нещастна жена, която душеше децата си като форма на контрацепция. Полицията бе открила в дома й още две скрити във фризера.
— Ако имаше някакъв шанс да е Алис, от полицията щяха да се свържат с нас, нали? — каза Ник, най-после произнасяйки името на дъщеря им.
— Те я забравиха — отвърна тя.
Наистина я бяха забравили. Всички бяха забравили. И искаха тя също да забрави. На детективите им бе дошло до гуша от нейните обаждания.
— Ако има някакви новини, веднага ще се свържем с вас, госпожо Ървинг — й каза последният полицай, с когото бе говорила. Явно му беше досадно и тя разбра, че е безсмислено да звъни повече. Оттогава не се бе обаждала и сега, тринайсет години по-късно, не знаеше към кого да се обърне.