Анжела сгъна вестника и го пусна на пода до стола си. Щеше да го прочете отново по-късно.
— Да те откарам ли до „Асда“? — попита Ник. — Ще ти помогна с багажа. Ще предпазя гърба ти от натоварване.
Анжела не намери време да погледне отново вестника преди вечерта, когато Ник се качи в спалнята. Вдигна го от пода и го приглади с ръка. Прочете го още два-три пъти, после записа в бележника си името на репортерката и сгъна статията на малко четириъгълно парче. „Може да звънна на тази Кейт Уотърс — помисли си тя. — Просто да я попитам това-онова. Няма нищо лошо, нали?“
Десета глава
24 март 2012 г., събота
Създадох страница в Google alert1 за историята с бебето. Знам, знам, казах, че няма да правя нищо по въпроса, но искам да разбера какво знаят другите. Просто за всеки случай. За да съм подготвена.
И тази сутрин намирам в инбокса следното: „Кое е бебето от развалините?“.
Някаква репортерка души наоколо, прави от мухата слон, разговаря с човека, открил трупа, и с полицията. Полицията.
Усещам как ударите на сърцето ми карат пръстите ми да вибрират по клавиатурата. С кого още мисли да говори тази жена? Написвам името й — Кейт Уотърс — в бележника до компютъра и прочитам историята още няколко пъти.
Телефонът звъни, но аз го оставям да прехвърли човека на гласовата поща. Чувам Джуд да оставя съобщение, гласът й еква от апарата в коридора на горния етаж, сякаш е в къщата. Сякаш отново сме на Хауард стрийт и тя ме вика да ставам за училище.
Знам, че днес майка ми ще звънне. Днес е рожденият ми ден — един от дните, когато се обажда, откакто започнахме отново да си говорим. Сдобрихме се преди няколко години и сега сме нещо като далечни роднини, които търсят обща земя, когато говорят една с друга.
„Помниш ли ужасния бански костюм на баба ти?“, казва Джуд и аз й пригласям: „Да. Слава богу, че авокадото излезе от мода“. Засмиваме се и за няколко минути се чувстваме близки. Но тази игра със „спомняш ли си“, не може да ни задържи заедно. Защото има толкова забранени теми!
Затова си звъним по рождени дни, за Коледа и други празници. Рутина, която ни позволява да сме в крак с календара, но не е въпрос на емоции.
Работата е там, че се оправям прекалено дълго без майка, за да имам нужда от нея сега и съм убедена, че и Джуд чувства същото към мен. Странно наистина. Нито една от връзките ми не прилича на тези, които имат другите хора. Майка ми ми е като братовчедка, съпругът ми — баща, а бебето ми… Бебе няма. Не искам да мисля сега за това. Стига!
Днес гласът на майка ми ме кара да потръпна. Изчаквам да спре да говори, после се качвам горе да изслушам съобщението.
„Ема, обажда се Джуд“, казва тя. Никога не се нарича „мама“. Научи ме да й казвам Джуд още когато бях на десет години. „Мама е състаряващо, Ем“, ми казваше, „а и ако ме наричаш Джуд, самата ти ще изглеждаш по-голяма“. Сякаш се срамуваше, че съм й дъщеря. И аз започнах да я наричам Джуд. За нейно удоволствие.
„Там ли си, Ем?“, продължава гласът. „Вдигни, ако си там. Ъм… добре. Просто звъня да ти честитя рождения ден и да видя как са нещата. Трябва да говоря с теб, Ема. Моля те, обади се…“
„Трябва да говоря с теб.“ Сядам на стола до телефона. Сигурно е прочела статията. Какво знае тя, питам се механично. Този въпрос ме измъчва години наред.
Изслушвам съобщението още веднъж, в случай че не съм чула нещо. Но не. Чух всичко. Тонът й е същият какъвто беше, когато ме търсеше из къщата. „Тук ли си, Ема?“
Тук ли съм? Тук ли съм наистина? Седя безшумно със затворени очи, дишам дълбоко, опитвам се да проясня ума си. Но когато отварям очи, лампичката за съобщението все още мига. Намигва ми, сякаш знае.
Телефонът внезапно оживява, звънът изпълва коридора и аз скачам от стола, искам да избягам. Но вместо това, вдигам слушалката.
— Ема, аз съм — казва Джуд. — Къде беше? Опитвам се да…
— Извинявай. Имам много работа.
— Работиш на рождения си ден? Мислех, че Пол ще те изведе някъде на обяд. Да не би да е забравил?
— Тази седмица има много работа, но довечера ще празнуваме.
— Добре. Съжалявам, че не ти изпратих картичка. Забравих да я пусна. Седи си тук, на бюрото. Някой път ще си забравя и главата. Както и да е. Ти как си?
1
Google alert (на български „Гугъл сигнали“) е услуга за откриване и уведомяване за промяна на съдържанието по дадена тема, предлагана от интернет компанията Google. Услугата изпраща имейли до потребителя, когато открие нови резултати, като например уебстраници, статии във вестници, блогове или научни изследвания, които съответстват на търсените от потребителя термини. — Бел.ред.