Запъвам се, объркана от толкова приказки.
— Ами… горе-долу.
— Ох — измърморва тя.
— Кажи ти как си? — питам аз. „Придържай се към безопасните теми.“ — Как е кръстът ти?
— Боли както винаги — отвръща тя. — Но иначе съм добре. Ема, там ли си още?
Гърлото ме стяга толкова силно, че ми се струва, че ще повърна всеки момент, затова млъквам за малко. Скривам се на тайното място в главата си, там, където всичко е познато и безопасно.
— Да — намирам най-после гласа си. И чакам. Трябва първа да кажа нещо по въпроса. Например да подметна с равен тон, че са изровили бебе в стария квартал. „Добре че…“
Но не съм сигурна, че ще издържа на тези преструвки. Сигурно е било ужасно да търпи настроенията ми по онова време, но тя казваше, че много тийнейджъри минават през подобни моменти. „Хормони. Всичко е част от съзряването“, повтаряше често. В началото. Но извиненията започнаха да втръсват на всички. А търпението със сигурност не е част от добродетелите й. Тя спря да реагира и аз спрях да плача.
„Трудна любов“, така я наричаше тя. Не реши проблемите на нито една от нас. Аз започнах да крещя и да чупя разни неща. И тя ме изхвърли.
Опитвам се да не я виня. Вече. Ако бях аз майката, може би щях да направя същото. Но навремето не го приемах така…
— Някой звъни на вратата, Джуд — казвам внезапно, скривам юмруци в ръкавите и ги опирам на масата за подкрепа. — Извинявай, ще ти се обадя по-късно.
— Ох, Ема! — изпъшква тя.
— Очаквам колет — казвам отчаяно, оплитайки се в измишльотини.
— Ох. Отивай тогава. Ще ти се обадя пак.
Затварям телефона, залива ме вълна на облекчение и това ме развеселява. Но знам, че само отложих неизбежното.
Пет минути по-късно телефонът звъни отново и за част от секундата обмислям възможността да не вдигна. Но трябва. Ще продължи да звъни, докато ме намери.
— Защо не дойдете насам? — казва Джуд, сякаш не сме прекъсвали разговора. — Не си идвала в апартамента ми, а и не сме се виждали от месеци.
Реагирам мигновено. Вината и срамът — католическите близнаци — плюс Павловият инстинкт формират отговора ми на пасивноагресивния й удар.
— Няма да е лесно. Опитвам се да свърша с книгата преди крайния срок.
— Щом си толкова заета, трябва да помислиш за приоритетите си.
— Не е честно, Джуд — отвръщам. — Работата ми е важна, но ти също си важна за мен.
— Да — захапва тя, — но не достатъчно, за да прекараш няколко часа с мен. Както и да е. По радиото започва нов неделен сериал. Няма да скучая.
— Добре, добре, ще дойда — казвам с усещането, че отново съм сърдит тийнейджър.
— Чудесно — възкликва Джуд. — Нека да е утре. Ще приготвя специален обяд. Пол ще дойде ли? Винаги е добре дошъл, знаеш, но ще е хубаво да се видим само двете.
Ядосвам се от името на Пол, но той така или иначе няма да иска да дойде. С всички сили се старае да хареса Джуд, но до този момент не му се получава.
— Възхищавам се на интелекта на майка ти — ми каза той, когато я видя за пръв път на един ужасно неловък обяд в Ковънт гардън, — но тя е готова на всичко, за да излезе най-умната и най-правата от всички.
Тайното му отмъщение е да я нарича Джудит — име, което тя ненавижда.
— Всъщност Пол има спортен полуден, така че ще дойда сама.
— Тогава до утре в дванайсет. Не закъснявай — казва тя. — Имаме много дълъг разговор.
Единайсета глава
25 март 2012 г., неделя
В нетърпението си Джуд сложи прекалено рано яденето на печката и вече долавяше мирис на загоряло. Когато влезе в кухнята, парата от лещата беше замъглила прозорците. Тя махна тенджерата от котлона и я остави на дъската за сушене, за да я върне за затопляне, когато пристигне Ема. После отиде до хола и отново погледна през прозореца. Беше неспокойна, не можеше да си намери място. Досега не бе осъзнала с какво нетърпение очаква да види единственото си непослушно дете. От предишната им среща бяха минали поне шест месеца, а може би и девет. Нямаше представа защо това я тревожи и Ема определено не мислеше, че има нещо странно в отношенията им.
В мига, когато доведе Ема вкъщи, Джуд твърдо реши да установи с детето си напълно различна връзка от онази, която тя бе имала със своята майка. Щеше да го играе по-голямата сестра, третирайки Ема като зряла, но с годините този подход се върна като бумеранг и експлодира в лицето й.