Раздразнението я изтощи и за миг си пожела Ема да не бе идвала. Но тя поднесе подаръка на дъщеря си. Биографията на Дейвид Бауи, избрана специално за нея.
— Чудесен подарък! Благодаря — каза Ема и я прегърна.
Джуд я задържа няколко секунди повече в прегръдките си и остави дъщеря си да се отдръпне първа.
— Реших, че ще ти хареса. Помниш ли плаката в стаята ти? Тогава го целуваше за лека нощ. Спомняш ли си?
— Да — засмя се Ема. — Първата ми любов. Все още пазя плаката.
— Не може да бъде! Мислех, че е станал на парчета.
— С помощта на малко тиксо всичко си е на мястото — отвърна Ема.
„Това е прекрасно“, помисли си Джуд и стана, за да налее малко от виното, което се изстудяваше в хладилника.
— Да сложа ли масата, щом и така съм станала? — попита тя и Ема кимна, загледана в снимките в книгата.
Джуд отиде в кухнята, затопли яденето и сипа в две чинии.
— Леща яхния — обяви тя. — Някога беше любимото ти ядене.
Ема се усмихна и благодари.
Но когато седна на масата, Джуд забеляза, че Ема просто побутва храната, реди я по друг начин, за да изглежда, че яде. „Хайде пак старите номера“, помисли си тя, но реши да не казва нищо.
Тъкмо щеше да отвори неутрална тема, когато Ема неочаквано каза:
— Чете ли за онзи скелет на бебе, намерен на Хауард стрийт?
— На бебе ли? — възкликна тя. — И не другаде, а на Хауард стрийт? Колко ужасно! Къде са го намерили? Бас държа, че е на някоя от наркоманките, които живееха на края на улицата. Помниш ли ги?
— Не — поклати глава Ема. — О, да не е онази къща с боклуците и празните бутилки за мляко отпред?
— Същата. Откъде научи за бебето? — попита Джуд и си наля нова чаша с вино.
— Прочетох го във вестника.
— Но какво е станало? Убито ли е било?
— Не се знае — каза Ема и сложи няколко зърна леща в устата си.
Джуд я последва. Когато преглътна, каза:
— Добре де, няма да говорим за мъртви бебета, нали? — и придвижи разговора към работата на Ема.
— Поддържаш ли все още връзка с Уил? — прекъсна я Ема по средата на изречението.
— Уил ли? — Джуд се оказа неподготвена за този въпрос. — Амиии, всъщност да. От време на време. Звънна ми преди две седмици. Най-неочаквано, от някаква фондация, работеща за еди-кой си университет. Поговорихме малко. — Тя потърси издайнически следи по лицето на Ема, но не откри нищо. — Защо ме питаш за Уил? — попита нервно тя.
Не искаше да й казва, че все още се чува с Уил. Знаеше, че тази тема е табу. Но дъщеря й първа спомена за него.
— Просто се чудех — каза Ема и на масата се възцари тишина. Чуваше се само тракането на лъжиците по чиниите.
— Той беше важна част от живота ми почти десет години, Ема — каза отбранително Джуд с червено от алкохола лице. — Както и важна част от твоя. Поне за няколко години.
Лицето на Ема замръзна.
— Знам, че виждаш нещата по различен начин — продължи майка й, — но това беше толкова отдавна. Нали не се сърдиш вече?
Ема вдигна поглед от чинията си, но не каза нищо.
„Ревнува“, каза си Джуд. „Винаги си е падала по него.“
Темата, изглежда, приключи и разочарованието на Джуд изсмука цялата енергия от стаята. Дъщеря й стана да й помогне, без особен ентусиазъм, с миенето на съдовете. И двете знаеха, че ще си тръгне веднага след това.
Ема се зае с подсушаването, а Джуд се наведе над мивката. Пуснаха радиото, за да прогонят тишината.
— Трябва да се връщам. Пол ще се прибере скоро — каза Ема на гърба на майка си. — Благодаря ти за хубавата книга и за обяда.
— Но ти почти не яде — каза Джуд през рамо. — Не мисли, че не видях. Не можеш да скриеш нищо от мен, Ема.
Ема целуна отново майка си по бузата, излезе и затвори тихо вратата след себе си. Изщракването на бравата беше единственият нарушил тишината звук.
Дванайсета глава
25 март 2012 г., неделя
Обратният път до метрото ми се стори два пъти по-дълъг заради треперещите ми крака.
Грешката беше изцяло моя. Бях се приготвила за разговор за бебето, бях подготвила отговори за разпита, но трябваше да задам онзи въпрос. За Уил. Да се уверя, че вече не присъства в картинката. Но той беше там. Естествено, може ли да е иначе?