Но след известно време получих кратко писмо по пощата. Помирисах плика, сякаш исках да доловя нейния аромат, и веднага й се обадих на новия номер, за да й кажа колко се радвам да я чуя.
Не знам какво съм очаквала, но когато осъзна, че съм аз, Джуд не ми се стори много развълнувана. Не беше в стила й. Не се извини, че ме изгони, че разби връзката ни, че избра Уил вместо мен.
— Трябваше да помисля най-после за себе си — каза ми тя, — да се открия. Годините след като Уил ме заряза, бяха тежки за мен, Ема. Но мисля, че двете с теб можем да оставим всичко зад гърба си, нали? Сега сме различни хора.
Аз се съгласих.
— Най-добре е да се срещнем на неутрално място — предложи тя. — Да пийнем по чаша чай навън. Какво ще кажеш?
Както винаги нейните условия. Джуд и до ден-днешен не е стъпвала в дома ми. Нарича го „къщата на Пол“ и твърди, че е прекалено далече от нея. „Пинър — това дори не е предградие на Лондон, Ема.“
Първия път избра едно заведение в Ковънт Гардън. Взех Пол със себе си и влязох вътре, стиснала здраво ръката му. Джуд не скри шока си от възрастовата разлика между нас и докато с него изучавахме менюто, настъпи неловко мълчание. Очаквах със свит стомах неизбежната забележка. Но тя се въздържа, не каза нищо. И в крайна сметка се получи добре. Не беше вълнуващо сдобряване, но нямаше и кавги.
— Ами, не беше чак толкова лошо — каза ми Пол на път към дома.
— Какво си купи? Нещо хубаво, предполагам? — пита ме сега той, става и отива до масата, но в първия момент не разбирам за какво говори.
— Всъщност, нищо не си харесах — казвам, когато осъзнавам какво пита. — Просто оглеждах.
И млъквам. Изобщо не съм пазарувала.
От Сентрал Лейн трябваше да взема влака по западната линия, за да се върна в Пинър, но не го направих. Отидох точно в обратната посока. Помислих си: „Няма да се прибера у дома сега“. Но в известен смисъл отивах точно там. Връщах се на Хауард стрийт.
Пътуването ми мина като насън. Светлините на гарите лумваха пред мен, после потъваха в мрака, а аз слизах, после тръгвах нагоре и надолу по стъпалата с тълпата от хора, за да сменя влака, и чак при Гринуич излязох отново на дневна светлина. Там чаках дълго автобус 472 до Улуич. Днес е неделя, осъзнах и се загледах в информационното табло. Три минути. Две. Една. Автобусът пристигна!
Но когато слязох там, всичко ми се видя различно. Отломките на Хауард стрийт номер 63 се криеха зад купчини с камъни и стомана и аз можех само да стоя там и да пресъздавам къщата в главата си. Продължих напред и зад фургоните на строителите видях мястото, където беше градината ни. Видях и полицейската лента. Единият й край се бе откачил и се валяше в праха. Но друго за гледане нямаше. Тръгнах си. Едно лице на прозореца в къщите срещу нас се втренчи в мен. Мушнах ръце в джобовете на палтото си, наведох глава и забързах назад.
Тринайсета глава
26 март 2012 г., понеделник
Беше понеделник — „нов ден за черноработниците“, каза криминалният хроникьор на никого конкретно, когато Кейт дойде закъсняла. Не беше добро начало на седмицата.
Тери бе килнал глава на една страна и я бе погледнал с немия въпрос: „Колко часът е според теб?“, но тя реши да го игнорира и да не се извинява, затова отиде и седна на работния си стол, както мениджмънтът наричаше бюрата им.
Тя огледа нюзрума, за да види кой друг е тук и видя политическия редактор потънал в разговор с главния редактор на отдела, Саймън. След малко се разнесе висок младежки смях, политическият бе разказал някаква история за човек от кабинета и шефът му го потупа по рамото. Изглеждаше доволен от себе си. Създател на цяла вселена, каза си Кейт.
Като изключим това, в офиса беше тихо. Приглушено тракане по клавиатура и превити пред компютъра рамене на онлайн робите, които правеха Тери щастлив и го държаха далеч от нея, поне се надяваше да е така. Кейт включи компютъра и погледна в инбокса. Вече бе прегледала съобщенията на телефона си, но се надяваше, че за десетте минути, през които не бе поглеждала в него, някой бе реагирал на историята с мъртвото бебе. Имаше нужда от някаква информация, колкото да й даде насока. Но нямаше нищо.
Тя не си направи труда да прегледа гласовата поща. Хората обичаха да я пълнят с всякакви истории и догадки, да подхвърлят идеи, колкото да им минава времето. Сега всичко ставаше онлайн. Не искаше да се вижда с хора и да бъбри цял ден с тях, с надежда да измъкне нещо.