Колко непривично за нея, за един правист, си помислих и сърдито тръснах подноса на масата, разсипвайки млякото върху захарта.
— Извинявам се — разкаях се веднага.
Джуд се ядоса, но Уил се стрелна напред, едва не падна със своята гуру поза, за да задържи масата да не се катурне.
— Нищо сериозно — каза той. — Просто смеси млякото и захарта, за да е по-лесно да го сложим в чая.
И двамата с Джуд се засмяха.
Но на мен не ми беше до шеги. Докато Джуд попиваше млякото, той ми намигна.
Петнайсета глава
26 март 2012 г., понеделник
По чинията, която взе от сушилнята, за да сложи препечената си филийка, все още имаше следи от леща и тя я върна директно в мивката.
Вчера дъщеря й почти не докосна храната си. Ема беше на осем или девет години, когато влязоха за пръв път в наетата викторианска къща на Хауард стрийт. Тогава лещата беше любимото й ястие. Краят на седемдесетте години беше тежък период за Джуд, трябваше да си търси работа, отглеждаше сама детето си, но заради района наемът беше евтин и я устройваше. А за Ема като че ли нямаше значение къде живее. Тя се бе затворила в своя малък свят.
Достатъчно беше Джуд да затвори очи, за да подуши къщата на Хауард стрийт, просмукалия се в стените мирис на мокра мазилка и любимите й парфюми. Не беше палат, но беше къща със стил. Имаше голям коридор, покрит с бели и черни плочки. „Антични са, не са просто стари“, каза тя, когато майка й ги видя и сбърчи нос.
А Уил ги бе харесал веднага.
— Ох, Ема — изпъшка шумно Джуд, докато търсеше друга чиния в шкафа. — Защо не престанеш да ровиш в миналото? Ти си виновна за Уил.
Джуд нямаше намерение да споделя с дъщеря си всички подробности от телефонния разговор, който й дойде изневиделица, да й казва как разпозна гласа на Уил на мига, въпреки че бяха минали почти десет години, откакто не го бе чувала. През 1992-ра той напусна къщата с гръм и трясък, заявявайки през рамо, че ще се върне, когато тя се успокои. Но тя знаеше, че той няма да се върне. Войната беше отишла твърде далеч.
Уил отново бе започнал да поглежда встрани. Тя навършваше петдесет и той губеше интерес към нея, флиртуваше открито със сервитьорките, когато излизаха на вечери, за които се предполагаше, че трябва да са романтични.
— Ох, Джуд — бе се засмял той, когато тя най-после реши да постави въпроса на масата, — просто оценявам красотата. Гледам си, това е.
Но той не само гледаше. Гледаше и действаше. Джуд го знаеше. Подушваше го по него, докато лежеше в леглото и трепереше от страх, че ще я изостави. Опитваше се да се самоуспокоява, казваше си, че е криза на средната възраст и ще премине. Но когато го хвана на едно парти да се натиска с нейна приятелка, не издържа, вдигна ужасен скандал и той си стегна багажа.
Последва пълно мълчание.
Тя направи първата крачка, обади се няколко пъти, но телефонът му я препращаше директно към гласовата поща, а той така и не върна обаждането й. Не отговори и на имейлите. Нито на писмата по пощата. И тя постепенно престана с опитите.
Уил й се обади за смъртта на баща й. Прочел некролога му във вестника на университета в Кеймбридж. Тя позна гласа, но не и тона. Той й поднесе вежливо своите съболезнования, но не последва разговор. „Хубаво е, че си е направил труда“, си каза тя, но беше ужасно неловко и не доведе до нови контакти.
Досега. Този път той я нарече „моята лейди“, като в онези времена, и определено флиртуваше с нея. И колко добре… колко млада се бе почувствала тя! Но когато каза на Ема, че иска да види Уил отново, веднага разбра, че е избрала грешния слушател. Ема замръзна на стола, сякаш току-що беше повърнала върху масата.
„Като в деня, когато й казах, че трябва да си тръгне“, помисли си Джуд.
Колко по-различно беше преди, когато Уил се появи за пръв път. Тогава Ема беше на тринайсет. „Тогава тя го хареса — помисли си Джуд. — Обожаваше го, като мен.“
За нея Уил беше специален още когато се запознаха в Кеймбридж. Беше момче, родено да успява. По-късно тя се шегуваше с приятелките си, че геният струи от всяка негова пора и ако го оближе, ще усети вкуса на успеха.
Веднъж го спомена и пред една колежка в службата и тя изви устни от погнуса. „Звучи отвратително. Да не си му робиня?“, бе казала Ерика, старши служител в кантората на „Бауен и Бейли“. Ерика не беше от робините. Тя беше феминистка. Доказваше го и знакът с надпис над бюрото й: „Сексизмът е социална болест“. Не пропускаше възможност да демонстрира вижданията си. Партньорите й се усмихваха добронамерено, кимаха с дългите си коси и раирани костюми, но когато бяха сигурни, че не ги чува, я наричаха Богинята на морала. Джуд беше сигурна, че Ерика знае — тя знаеше всичко — но няма нищо против. Вероятно намираше, че е справедливо, понеже беше шеф.