— Рутинна полицейска акция — беше официалният коментар, но във вестниците беше пълно с полицаи, които изнасяха разни вещи от дома. Имаше и една, на която водеха Анжела Ървинг към полицейската кола. Отново с плътно притиснати до корема й ръце.
„Онова, което носи там, вина ли е?“, замисли се Кейт и си записа името на разследващия случая. Трябваше да провери още ли е на работа.
Тя препусна напред, очите й не отчитаха всяко заглавие, но не научи нищо ново. Господин Ървинг не беше обвинен в нищо, доколкото можеше да прочете между редовете, и публикациите за Алис заемаха все по-малко място. Това продължаваше до 1970-а, когато спираха напълно. Последните две статии бяха отбелязване на годишнини — „Каквото и да се е случило с малката Алис“ и така нататък. Името й фигурираше и в няколко списъка с изчезнали деца, помествани по друг повод.
Кейт забеляза, че в по-късните статии не бяха цитирани изказвания на Анжела. Репортерите съобщаваха, че тя и съпругът й са се преместили да живеят в чужбина. И постепенно бяха забравени.
В електоралния регистър имаше повече от дузина двойки на име Анжела и Никълъс Ървинг. Бяха пръснати из цялата страна и нито една не бе отбелязана в Бейзингстоук.
Кейт се бе зачела в бележките си, когато Джо обяви, че Анжела Ървинг не е мъртва, че е открил брачното й свидетелство с Ник и актовете за раждане на двете им деца — Патрик и Луиз. И двете живееха в Хампшър, Патрик беше женен.
Кейт се усмихна. Бяха хванали следите на Анжела и Никълъс Ървинг. Скоро разбраха, че последният им адрес е в Манчестър.
Тя се обади веднага на Боб Спаркс.
— Здрасти, тръгвам към теб заради случая с трупа на бебето. Бебето Алис, за което спомена, се нарича Алис Ървинг и майка му, Анжела, живее в Манчестър.
— Там ли е сега? — попита той. Звучеше приятно изненадан. — Добра работа, Кейт — добави той като човек, който не би излязъл извън борда. — Ще ми е интересно да чуя какво ще каже тя. Имаш ли нещо за другите случаи? Момиченцето от колата и онова в количката?
— Намерих ги, но ми се струва, че са малко по-големи. Определено не са новородени.
— Ясно. Има ли още нещо във връзка с разследването?
— Не, нищо. В момента се говори само за някаква голяма антитерористична акция. Гледам да не им се мяркам пред очите. Също търся инспектора, който е водил следствието за изчезването на Алис — инспектор Лен Ръгби. Случайно да знаеш дали е още жив?
— Ще разпитам и ще ти се обадя, ако открия нещо. Сигурно отдавна се е пенсионирал.
— Да, знам, че мисията е почти невъзможна.
— Добре, обади се, когато тръгнеш насам — каза той.
Тя се усмихна на себе си.
— Разбира се. Сега ще се обадя на господин Ървинг.
Двайсета глава
2 април 2012 г., понеделник
Тази сутрин тя се събуди с усещането, че нещо ще се случи. Едно звънче звънеше в главата й. Ник мълчеше, проверяваше списъка с водопроводчиците, докато ядеше своя корнфлейкс, но на нея й се струваше, че е заобиколена от шум. Едва успя да го чуе, когато й каза довиждане на излизане.
Анжела седна с телефона на Кейт Уотър пред себе си и докато пиеше кафето, си обеща, че ще й се обади на обяд.
Но телефонът звънна малко преди това.
— Здравейте, извинявам се за безпокойството, но се опитвам да се свържа с Анжела Ървинг — каза жената от другата страна на линията.
Хубав глас, помисли си тя. Учтив. Сърдечен.
— Анжела е на телефона — отвърна тя. — С какво мога да ви помогна?
— О, толкова се радвам, че ви открих, госпожо Ървинг. Казвам се Кейт Уотърс от „Дейли Поуст“. Питах се, дали може да поговорим във връзка със статията, върху която работя…
— Надявах се да се обадите — прекъсна я Анжела.
Настъпи секунда мълчание, докато Кейт разбере какво става.
— О — съобрази бързо тя, — значи сте прочели статията ми от миналата седмица?
— Да — каза Анжела. — Мислите ли, че бебето може да е моята Алис?
— А вие? — отвърна репортерката.
— Не знам… Надявам се — каза Анжела и избухна в сълзи.
Кейт изчака жената да се съвземе, мълвейки в телефонната слушалка, че не е искала да я разстройва и че разбира какви емоции е събудила у нея дори и сега, след толкова много години.