— О! — възкликна Джо и тази една-единствена дума казваше много.
Когато най-после излязоха от лондонския трафик, Кейт натисна газта и пое към Манчестър с невъзможна бързина.
— Колко ли пътни камери са ни засекли? — засмя се весело Джо. — Всъщност може би правим рекорд за M3.
Кейт не обърна внимание на забележката му и вкара адреса в джипиеса. „Завийте наляво“, заповяда гласът му и тя зави.
Къщата на адреса беше най-подредената от цялата редица на улица „Бишъп“. Беше построена на калкан със съседната, пред нея имаше добре поддържано зелено каре, саксии с нарциси и теменужки маркираха павираната с плочки пътека до външната врата. Кейт отвори портата и тръгна по пътеката, неволно усмихвайки се на гледката.
— Вкарай ризата в панталоните си, Джо — прошепна тя, когато стигнаха до вратата. — Ние сме тук като репортери, не отиваме на парти.
Той се изчерви, бързо напъха края на ризата си в панталоните и приглади перчема си, измънквайки:
— Извинявай.
Анжела Ървинг отвори вратата почти веднага, сякаш бе стояла зад нея, готова да реагира. Беше бледа и сериозна. Свали очилата си и прибра дългата си до раменете сивееща коса назад. Докато ги поздравяваше, Кейт имаше чувството, че се люлее на краката си. Не изчака да я заговорят, започна направо.
— Вие трябва да сте Кейт?
— Точно така. Добър ден, госпожо Ървинг — отвърна Кейт. — Много ви благодаря за поканата. Предполагам, че не ви е лесно, но се надявам да си помогнем взаимно.
— Аз също — каза Анжела и отвори широко вратата, за да ги пропусне вътре. — Вървете направо — каза след тях.
Кейт чу Джо да диша през устата си зад нея и се ядоса, че го бе взела със себе си.
Статията й лежеше в центъра на масата в кухнята. Около нея бяха наредени прилежно сгънати изрезки от вестници, писма и листа, които приличаха на официален доклад.
— Моля, седнете — каза някак тържествено Анжела, докато обикаляше из кухнята, за да добави трета чаша за кафе и бисквити в подноса.
— Извадих някои мои неща, за да ви покажа. В случай че се интересувате от цялата история…
Кейт веднага взе една статия и се зачете, за да демонстрира интерес и желание, но не я прочете. Вече я беше преглеждала в офиса. Просто имаше нужда от малко време, за да помисли.
Двайсет и втора глава
2 април 2012 г., понеделник
Когато Анжела Ървинг се разплака по телефона, Кейт си помисли, че разговорът с нея ще е фасулска работа. Реши, че ще може да го води накъдето си поиска, но сега сълзите на Анжела бяха пресъхнали и тя осъзна, че е подценила тази жена. Беше пренебрегнала факта, че госпожа Ървинг отдавна бе свикнала с репортерските прийоми. През годините след изчезването на дъщеря й бе имала няколко интервюта, а това можеше да действа в две посоки — знаеше как да отблъсква неприятните въпроси и можеше да се придвижи бързо до вълнуващата я точка.
Кейт предпочиташе девствената територия. Незапознатите не говореха с клишета, нито повтаряха отдавна изтъркани фрази. Освен това с тях Кейт можеше да контролира интервюто. Обичаше да ги слуша и да измъква истината дума по дума, да се навежда напред и да се вглежда в очите на човека, когато нещата започнат да буксуват. А Анжела Ървинг звучеше сякаш вече знаеше точно какво иска да им каже.
Кейт се престори, че чете статията, докато наблюдаваше суетящата се зад барплота жена. Изглеждаше делова и отдадена на това, което вършеше, но Кейт забеляза, че ръцете й треперят, издавайки бушуващото под повърхността нервно напрежение. Щеше да се справи.
— Госпожо Ървинг… — започна Кейт.
— Моля ви, наричайте ме Анжела. С „госпожо Ървинг“ имам чувството, че се обръщате към свекърва ми — каза Анжела и по лицето й пробяга призрачна усмивка. — Кажете ми какво искате да знаете? — попита тя, докато разливаше кафето.
Кейт й се усмихна извинително и се опита да говори със същия безличен тон.
— Всичко, Анжела. Ако не е проблем за вас.
— Не, разбира се — каза по-възрастната жена и седна кротко на стола си.
Но не заговори. Кейт се наведе към нея и попита:
— Добре ли сте, Анжела?
Анжела тръсна глава.
— Извинете, мислех, че ще ми задавате въпроси, а аз ще отговарям, както правеха другите репортери — каза тя. — Бях сигурна, че ще се справя. Но вашето „всичко“ просто ме обърка. Не знам откъде точно да започна.