Очите й отново се напълниха със сълзи. Кейт протегна ръка и докосна нейната в израз на съчувствие.
— Извинявай, Анжела. Не исках да те разстройвам. Нека си дадем време. Разкажи ми за работата си като медицинска сестра. Мама беше медицинска сестра. Къде работеше ти? В Хампшър ли?
Кейт нямаше нужда от тази информация, но искаше Анжела да се отпусне и да започне да говори, преди да нагазят в минното поле — кражбата на рожбата й.
Началните крачки бяха решаващи за едно интервю. Една грешна стъпка и можеш да се откажеш отвън с празен бележник.
Анжела се усмихна истински за пръв път от началото на разговора им, вероятно си мислеше, че е успяла да се откачи от куката на неудобните въпроси.
— Винаги съм искала да бъда медицинска сестра. Като малка си играех на болница и настанявах в нея всички кукли на приятелките ми. Изкарах стажа си недалеч оттук, в Бейзингстоук. Където родих децата…
Гласът й се пречупи и тя се сви.
— Две от децата ми. Луиз за малко да се роди в Германия, където ни командироваха през седемдесетте. Ник беше в армията по това време… но вие знаете това. За раждането обаче се прибрахме у дома.
Кейт кимна окуражително.
— Къде в Германия бяхте, Анжела? Това след изчезването на Алис ли беше?
Името увисна във въздуха между тях.
— Да. Заминахме, след като полицията спря да задава повече въпроси — каза Анжела. — Ник каза, че ни трябва ново начало. От работата му предложиха място в Германия. От съчувствие.
Кейт пое глътка от кафето си, за да даде време на Анжела да се съвземе.
— Сигурно ти е било много трудно да оставиш дома и близките си в такъв момент — каза мило тя.
— Наистина беше — отвърна жената. Безпокойството от онези дни никога не я бе напуснало напълно. Кейт го виждаше по измъченото й лице. Но сега тя беше готова да говори.
— Разкажи ми за онзи ден, Анжела. Разкажи ми за деня, когато откраднаха Алис.
Двайсет и трета глава
2 април 2012 г., понеделник
Тя очакваше този момент. Страхуваше се от него, но искаше да разкаже историята си още веднъж. Болката от спомена на преживяното правеше Алис да изглежда по-реална.
Разказа на Кейт колко спокойна беше онази вечер, когато сестрата донесе Алис в стаята й да я нахрани. После току-що проходилият им син, Патрик, се умори и започна да хленчи. Ник трябваше да го заведе у дома.
— Оставяме ви, момичета — каза Ник и качи Пади на раменете си.
Целувката и хленчът на Патрик бяха разбудили Алис, Анжела я взе и отново я сложи в леглото до себе си. Опита се да я нахрани, но бебето отказа да суче, помрънка известно време, после заспа.
Анжела не се разтревожи особено — Алис беше второто й дете и първоначалните страхове бяха преодолени лесно. Знаеше, че поетите при раждането лекарства още успиваха бебето, но щеше да го накърми по-късно, когато го отпуснеха.
Тя върна новородената си дъщеря в меките бели болнични чаршафи на малкото й легло, взе от торбата на гърба на леглото си сапун и кърпа и тръгна бавно и предпазливо към душовете.
— Когато по-рано станах от леглото, Ник каза, че му приличам на Джон Уейн — каза тя.
Тогава се бе засмяла, защото отдавна не го бе виждала толкова щастлив. Надяваше се Алис да им помогне да заздравят връзката си, както й бе казал Ник. Явно бяха стигнали до кръстопът и тя си мислеше за това, докато вървеше по коридора.
Репортерката се взря в нея.
— Съжалявам — каза Анжела. — Спомените са толкова болезнени!
Кейт я погали по ръката.
— Не бързай, Анжела — каза тя. — Знам колко е трудно това за теб.
— Не мога да си спомня дали погледнах детето си, преди да изляза от стаята — каза Анжела и гласът й отново се изгуби.
Кейт вдигна поглед от бележника и срещна очите й.
— Видя ли някого в коридора? — попита тихо тя.
— Мисля, че имаше двама посетители, вървяха към изхода, но не им обърнах внимание. Исках да си хвърля един бърз душ, преди Алис да се събуди за кърменето.
Според нея бе останала под душа за не повече от две минути, но от полицията й казаха, че са били най-малко десет. Времето в болниците тече по странен начин. Понякога разтяга минутите до часове, друг път напълно изчезва.
И когато се върна в стаята, бебето го нямаше.