— Естествено — отвърна Кейт. — Организацията за охраната им сигурно е кошмар. Чух, че прехвърляте сили от други райони. А тази история с бебето е като да търсиш игла в купа сено. Благодаря, Колин. Радвам се, че се чухме. Поздрави Сю от мен. Ще ми се обадиш ли, ако изникне нещо по този случай?
Тя затвори телефона с усмивка. Кейт Уотърс обичаше да търси игла в купа сено. Да проследи блещукащата в мрака светлинка. Нещо, което да я погълне напълно. Нещо, което да захапе. Да я извади от нюзрума.
Тя облече палтото си и пое по дългия коридор към асансьора. Но не стигна далече.
— Кейт, излизаш ли? — извика Тери. — Преди да продължиш, би ли разплела този възел с норвежките кралски особи? Направо ме заболяха очите.
Трета глава
20 март 2012 г., вторник
Тя разбра, че ще заплаче. Усети сълзите да пълнят очите й и гърлото й да се свива. Отиде и седна за минута на леглото, за да отложи момента. Трябваше да бъде сама, когато сълзите дойдат. Години наред се бе опитвала да се пребори с това, защото обикновено не плачеше. Не беше сантиментална. Военният живот и работата й като медицинска сестра отдавна я бяха отучили да се отдава на чувствата си.
Но двайсети март беше изключение. Двайсети март беше рожденият ден на Алис и всяка година тя плачеше. Тайно. Насаме. Не би си позволила да го прави пред други, не беше от онези, които заставаха пред камерите и изливаха сълзите си. Не можеше да си представи да я покажат така, а от телевизията да снимат ли, снимат, сякаш това е някакво забавление.
— Трябва да спрат камерите — казваше на Ник в такива случаи, но после изсумтяваше и продължаваше да гледа.
На нея й беше неудобно от такива кадри, но повечето хора очевидно ги харесваха. Онези, които се опитваха да бъдат част от новините.
И въпреки всичко, едва ли някой би разбрал защо тя продължава да плаче след толкова години. Десетки години. Щяха да кажат, че почти не е познавала бебето си. Че е прекарала по-малко от двайсет и четири часа с него.
„Но тя беше част от мен. Плът от моята плът“, възразяваше мислено на скептиците тя. „Опитах се да продължа напред, но…“
Всяка година нейният кошмар започваше в дните преди рождения ден на бебето и тя се връщаше мислено към тишината — онази пронизваща костите тишина на празна стая.
На самата дата обикновено се събуждаше с главоболие, но ставаше, правеше закуска и действаше като всеки друг ден, докато не останеше сама. Тази година поговори с Ник за плановете им през следващите дни. Той й се оплака от планините с документация, с които трябваше да се справи, и за новите работници, които непрекъснато се правеха на болни и отсъстваха.
Време му е да се пенсионира, помисли си тя, докато слушаше. Трябваше да го направи още преди две, дори три години. Но не можеше да остави бизнеса. Казваше, че му трябва цел, която да го държи в кондиция.
„Не показва с нищо, че знае кой ден сме днес“, помисли си тя. „Преди помнеше… в началото определено помнеше. Всички помнеха.“
Тогава много хора ги спираха на улицата и питаха за бебето. Хора, които не бяха виждали от Адамово време, идваха при тях и им стискаха ръцете с насълзени очи. Но това беше някога.
Станеше ли дума за дати, Ник беше безнадежден случай, но забравянето за Алис си беше преднамерено. От друга страна, той не си спомняше рождените дни и на другите им деца, какво оставаше за този на Алис. И с времето тя спря да му я напомня. Не можеше да понесе паниката в очите му, когато настояваше той да се сети. По-добре беше да си я отбелязва сама.
Ник я целуна по главата и тръгна за работа. Анжела изчака вратата зад него да се затвори, седна на дивана и даде воля на сълзите си.
Беше се опитвала стотици пъти да забрави. В началото нищо не помагаше. Семейният им лекар — горкият стар доктор Ърнли я потупваше по рамото или по коляното и казваше: „Ще го преодолееш, скъпа“. Но нямаше резултат.
После се включи в групи за подкрепа, обаче й омръзна да слуша собствената трагедия, като и тези на останалите хора. Усещаше, че всички те просто обикалят около болката си, разгарят я, мушкат с ръжена и после плачат заедно. Разстрои цялата група, като заяви, че разбира страданието на всички, но това не й помага с нищо. Не разсейва собствената й мъка, напротив, добавя още към нея. Чувстваше се виновна, защото, докато работеше като медицинска сестра, при смъртен случай даваше на близките листовка на такива групи за взаимопомощ и ги уверяваше, че така по-лесно ще преодолеят загубата.